Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Той беше влажен и с миризма на гнило, осветен само от две малки магически лампи. Дървените греди на кораба скърцаха и стенеха около тях. Кайтай се плъзна напред през почти празен отсек, докато не стигнаха до предната част, точно под мястото, където Тави стоеше няколко минути по-рано.
Там плоските дъски, оформящи дъното на трюма, бяха отстранени и имаше пространство, образувано от извивката на корпуса, с размерите на две големи вани, пълни с нещо, което очевидно беше морска вода.
Двама мъже стояха във водата, отпуснати на колене. И двамата бяха голи до кръста, и двамата бяха с дълги коси, оформени в странна прическа от десетки и десетки тънки плитчици. Кожата им беше изрисувана с тъмно мастило, рисунките представляваха абстрактни вихри и извиващи се шарки.
Очите и на двамата мъже бяха затворени, а ръцете им с протегнати пръсти пърхаха в морската вода, и двамата мърмореха нещо под нос. Кожата им изглеждаше набръчкана и те трепереха от студ.
— Призователи — прошепна Тави.
— Не — каза Кайтай. — Не те.
Тави вдигна вежди.
— Помолих Демос да ми покаже призователите — каза тя и пристъпи към гъстата сянка от едната страна на трюма. — И тогава забелязах това.
Тави я последва, присвивайки очи. Беше трудно да се види нещо в тъмното, но нощното му зрение се беше подобрило значително след установяването на връзката между него и Кайтай.
Тя търпеливо изчака, без да казва нищо, докато очите му свикнаха и той видя какво иска да му покаже.
Окови.
Четири масивни пръстена бяха завинтени към борда на кораба, разположени приблизително на около фут разстояние един от друг и на височина четири фута над пода.
На всеки пръстен висяха два комплекта белезници, толкова тежки и дебели, че никога не биха могли да бъдат счупени без сила, подкрепена от фурии — а окованите в тях щяха да са в обкръжението на дървения корпус на кораба, без достъп до земя.
До пръстените корпусът на кораба и подът бяха мръсни и Тави се радваше, че не може да види всичко много добре. През гнилата миризма на самия кораб проникваше гнусна, едва доловима воня на човешки изпражнения и кръв. Тъмните петна по белезниците бяха лесно видими.
— Демос е роботърговец — тихо каза Кайтай.
Тави направи крачка назад, преди да си поеме дълбоко въздух.
— Това не е рядкост в тази част на света. Повечето капитани транспортират роби от време на време.
Кайтай протегна ръка и докосна веригата, прокарвайки пръсти по дължината й:
— И не виждаш в това нищо неправилно?
— Не ми харесва — каза Тави, — но хора като Демос сами избират с какво да се занимават.
Кайтай хвърли още по-суров поглед на Тави.
— Не това. Ти не виждаш нещо лошо в това, че това… — тя удари с веригата по корпуса на кораба, — не е рядкост?
Тави я изгледа изненадано.
— Кайтай…
Тя се обърна към Тави и присви очи.
— Ти каза, че Насаг ви е нарекъл чудовища. Моите хора също биха ви нарекли така, ако бяха видели как се отнасяте към вашия собствен вид.
— Не всички правят така — каза Тави.
— Но всички го позволяват — остро отвърна тя.
Тя пристъпи по-близо и той видя очите й в здрача. Светеха като зелени ахати.
— Ти от тях ли си, алеранецо?
Той погледна в очите й и усети възмущението й да изгаря лицето му като огън. Опита се да говори, но не можа. Вътрешният му глас твърдеше, че никакви думи не могат да бъдат отговор на въпроса й.
Вместо това той затвори очи за секунда и протегна ръка към дръжката на меча. Докосна я, усещайки силата на метала, неговата скрита енергия, отчасти вградена в него от ковачите на легиона.
Тави се концентрира върху меча, стабилизира дишането си, съсредоточи мислите си и ги насочи към мощта на меча, придавайки им форма, свързвайки ги с метала, засилвайки тази връзка.
После отвори очи, отстъпи крачка назад, замахна и стовари оръжието си.
Посипаха се искри, изстърга метал и веригите с трясък паднаха на пода, местата на разрязването светеха нажежени.
Тави върна оръжието в ножницата с леко, наклонено движение, и се обърна към Кайтай.
Момичето-марат вдигна брадичка, очите й искряха. Тя кимна кратко, но достатъчно ниско, за да може да се счита за поклон.