Смъртоносно бяло

Разправията ескалира и стигна нива на злоба, до каквито не бяха приближавали през цялата си година брак, изпълнена с пререкания. Робин си изпусна нервите и попита не й ли се полага свободно време за добро поведение, след като десет години бе припкала след Матю на различни спортни игрища. Той беше истински засегнат.

– Ако не ти е било приятно, да беше казала.

– Никога не ти хрумна, че може да не ми харесва, нали? Защото от мен се очаква да приемам всичките ти победи като свои, така ли, Мат? Докато моите постижения...

– Прощавай, но би ли ми напомнила какви са те? – нанесе й Матю удар под кръста, което не бе правил никога преди. – Или броим неговите постижения за твои?

Минаха три дни, а те не си простиха. Робин спеше в спалнята за гости всяка нощ след скандала им и ставаше рано сутрин, та да излезе от къщи, докато Матю беше още под душа. Изпитваше постоянна болка зад очите и нещастие, което понасяше по-лесно, като беше на работа, но което я притисваше с тежестта си, щом поемеше към дома вечер. Безмълвният гняв на Матю витаеше между стените на къщата им, която, макар и с два пъти по-голямо пространство от предишния им апартамент, изглеждаше по-мрачна и задушаваща.

Той беше неин съпруг. Обещала бе да се опита. Уморена, ядосана, виновна и нещастна, Робин се чувстваше като в очакване да се случи нещо окончателно, което да освободи и двама им с чест от грозните скандали. Мислите й отново и отново се връщаха към сватбения ден, когато бе научила, че Матю е изтрил съобщенията от Страйк. С цялото си сърце съжаляваше, че не си тръгна тогава, преди той да се одраска на корал, преди да бъде хваната в клопка, както го възприемаше сега, от малодушие, маскирано като състрадание.

В сряда сутринта Робин се приближаваше към Камарата на представителите още нефокусирана върху предстоящата си работа, а вместо това погълната от брачните си проблеми. Едър мъж с палто се отдели от парапета, където се бе смесил с първите туристи за деня, и тръгна към нея. Беше висок и широкоплещест, с гъста сребриста коса и неугледно лице, осеяно с бръчки. Робин не си даваше сметка, че тя е неговият обект, докато мъжът не спря пред нея и не заби големите си стъпала под прав ъгъл, като препречи пътя й.

– Вениша? Може ли да поговорим набързо, миличка?

В паниката си тя отстъпи назад, вдигна поглед към плоското му лице с широки пори. Сигурно беше журналист. Нима я бе разпознал? Отблизо лешниковите контактни лещи бяха по-различими въпреки очилата с обикновени стъкла.

– Току-що започна работа при Джаспър Чизъл, нали? Питах се как ти върви там? Колко ти плаща? Отдавна ли го познаваш?

– Без коментар – отвърна Робин и се опита да го заобиколи. Той се придвижи заедно с нея. С растяща уплаха Робин отсече твърдо: – Махнете се от пътя ми. Отивам на работа.

Двама високи скандинавски младежи с раници на гърба наблюдаваха случващото се с очевидна загриженост.

– Просто ти давам шанс да разправиш твоята страна от историята, миличка – каза тихо натрапникът. – Помисли си. Може да не ти излезе друга възможност.