Смъртоносно бяло

Точно в този момент хирургът и анестезиологът отново дойдоха до леглото на Джак.

– Е, нещата изглеждат по-окуражителни – заяви анестезиологът. – Рентгеновите му снимки са чисти и температурата му спада. Така е с децата – усмихна се той на Робин, – бързо се придвижват и в двете посоки. Ще видим как ще се справи с по-малко кислород, но мисля, че овладяхме ситуацията.

– О, слава богу – промълви Робин.

– Значи той ще живее? – попита Страйк.

– О, да, така мисля – потвърди хирургът с нотка снизходителност. – Тук си разбираме от работата, ако щете вярвайте.

– Трябва да съобщя на Луси – измърмори Страйк, като се опитваше да се изправи и не успяваше, изпитал по-голяма слабост при добрата новина, отколкото при лошата. Робин хвана патериците му и му помогна да стане. Като го гледаше как се придвижва към чакалнята, тя отново седна, издиша шумно и за кратко скри ръце в дланите си.

– За майките винаги е най-тежко – рече съчувствено анестезиологът.

Тя не си направи труда да му посочи, че е сбъркал.

Страйк отсъства двайсет минути. Когато се върна, каза:

– Току-що са кацнали. Предупредих ги как изглежда той, така че са подготвени. Би трябвало да пристигнат до час.

– Чудесно – каза Робин.

– Ти можеш да тръгваш, Робин. Нямах намерение да ти провалям съботата.

– О – отрони Робин, като усети някакво странно разочарование. – Добре.

Изправи се, взе сакото си от облегалката на стола и нарами чантата си.

– Ако си сигурен...

– Да, да. Ще се опитам да ги накарам да ми намерят легло сега, като знаем, че ще се оправи. Ще те изпратя навън.

– Няма нужда...

– Искам. Тъкмо ще изпуша една цигара.

Но когато стигнаха до изхода, Страйк продължи да върви с нея и отмина скупчените пушачи, а също линейките и паркинга, който се бе проточил сякаш на километри и зад който през мъглата от прахоляк изникнаха покриви, проблясващи като гърбовете на морски създания.

– Как се добра дотук? – попита я той, когато се отдалечиха от множеството хора и застанаха до тревна площ, заобиколена с цветни лехи, чието ухание се смесваше с мириса на нагорещен асфалт.

– С автобус, после с такси.

– Нека ти платя таксито...

– Глупости, дума да не става.

– Е... много ти благодаря, Робин. Присъствието ти ми беше голяма подкрепа.

Тя му се усмихна.

– За какво са приятелите?

Подпрян на патериците си, той тромаво се наведе към нея. Прегръдката им бе кратка и тя първа я прекъсна, уплашена да не би той да изгуби равновесие. Целувката, която бе предназначил за бузата й, попадна право върху устата й.

– Прощавай – избърбори той.

– Глупости – отново повтори тя изчервена.

– Е, аз ще се връщам.

– Да, разбира се.

Той се обърна назад.

– Непременно ми съобщи как е той – извика тя след него, а той вдигна ръка за потвърждение.

Робин пое напред, без да се обръща. Още чувстваше формата на устните му върху своите, кожата й потръпваше там, където брадата му я бе остъргала, но тя не я потърка, за да запази усещането.