Обречена на ранен гроб [bg]

— Къде ще бъде това дебютантско парти?

— Тук. Останахме в тази къща достатъчно дълго. Ще направим събирането тук, след това ще заминем някъде другаде. И след това, скоро, ще намерим начин да спасим майка ти.

Нямах търпение за това. Точно сега, да премина през пазачите на Грегор звучеше много по-задоволително от всичко, което можех да си представя.

Но какво щеше да стане ако не можех да премина през пазачите му? Сега можеше да бъда слаба колкото всеки нов вампир. През последните няколко дни нямаше време да изпробвам физическата си сила. Само психическата сила на духа си, докато превъзмогвах лудостта на глада.

— Боунс. Трябва да се бием.

За огромно мое облекчение открих, че силата ми не е намаляла до тази на обикновен новороден вампир. Всъщност Боунс беше зашеметен в първия ни двубой, когато взех предимството на сдържаното му нападение и го победих. Той зяпна от изненада към ножа в гърдите му — стомана, не сребро — после отметна глава и се засмя, преди да ме нападне без задръжки, което ме остави, чувствайки се сякаш бях паднала от скала, а след това прегазена от влак.

Периодът ми на възстановяване сега беше бърз като светкавица в сравнение с това какъв бе, когато бях хибрид, но имаше цена, която трябваше да платя за тези подобрения. Чувствах всичко по-силно. Това беше чудесно що се отнасяше до занимания в спалнята, но не и що се отнасяше до боя. Счупената кост и раната от нож може и да заздравяваха за секунди, но тези секунди боляха с вцепеняваща ума сила. Боунс обясни, че това беше, защото тялото ми вече не можеше да изпадне в шок. Не, просто направо преминаваше от изгаряща болка към напълно заздравяване, предполагайки, че ще бъда достатъчно бърза да не получа нови наранявания преди старите да са се изчистили.

Другото нещо, което открих, беше колко различно чувствах порязването със сребърен нож в сравнение е друг метал. Никога преди не бях осъзнавала колко силна е вампирската омраза към среброто, нито колко много това, че бях получовек ме беше защитило от нея. Когато бях наранена от сребро, чувствах цялата експлозивна болка от изпадащите ми в шок нерви, плюс допълнителна изгаряща агония, която караше да усещам наранената ми от метала рана като блаженство в сравнение е това.

Трябваше да се науча да контролирам инстинктивните си реакции към новите, усилени нива на болка. Точно сега те ме объркваха и ми костваха време. Време, което не можех да си позволя, в задаващата се битка за връщането ма майка ми.

Минаха четири дни без вест за майка ми. Прекарах ги в непрекъсната работа… когато не бях обездвижена от силата на зората над мен. Открих, че колкото повече кръв пиех от Боунс, толкова повече можех да се насиля да стоя будна, когато слънцето пълзеше по хоризонта. Стигнах до там да съм будна час след зазоряване. Разбира се, този час се състоеше в състояние близо до парализа, но беше напредък, въпреки че нямаше с какво да сравнявам този напредък.