Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
След като приключи с яденето, Верееса се изправи и се огледа. Фалстад и останалите джуджета се бяха отпуснали, за да починат, но елфата имаше нужда да се поразтъпче. Тя се намръщи, сещайки се отново за думите на своя наставник, че по нетърпението си приличала на човек. Повечето елфи надрастваха тази склонност още в ранна възраст, но някои оставаха такива до края на дните си. Обикновено те живееха извън родната си земя или вършеха задачи, позволяващи им да пътуват надалеч в името на своя народ. Може би ако оцелееше след всичко това, тя щеше да избере някой от тези два пътя. Дори може би щеше да отиде в Даларан.
За късмет на елфата тунелите тук бяха по-високи от останалите, през които бе минала преди това. През по-голямата част от времето можеше да ходи почти изправена.
Приглушен глас, разнасящ се в далечината, я накара внезапно да се закове на място. Беше се отдалечила твърде много и бе възможно отново да е попаднала на тролове. Изключително внимателно, без да издава нито звук, Верееса извади меча си и започна да се промъква напред.
Гласът не звучеше като тези на троловете. Всъщност, докато се приближаваше, започна да й се струва, че познава говорещия.
— Не можеше да бъде избегнато, велики! Мислех, че не искаш да научават за теб! — последва кратка пауза. — Да, елф рейнджър с красиво лице, това е тя — отново последва тишина. — Другият? Дивак от Еъри. Каза, че животното му избягало, когато ги хванали троловете.
Колкото и да се стараеше, Верееса не можеше да чуе ответните реплики. Но поне бе различила единия събеседник. Джудже от хълмовете, при това доста познато.
Ром.
Значи неговото обяснение, че щял да претърсва тунелите, не беше съвсем вярно. Но с кого разговаряше и защо елфата чуваше само половината реплики? Дали джуджето не бе полудяло?
Ром започна да се обажда по-рядко, колкото да потвърди, че е разбрал думите на тихия си събеседник. Рискувайки да бъде забелязана, Верееса се промъкна към коридора, откъдето идваше гласът на джуджето. Надникна зад ъгъла, точно колкото да наблюдава.
Джуджето седеше на един камък и гледаше към свитите си шепи, от които се разнасяше слаба алена светлина. Верееса присви очи в опит да види какво държеше то.
С известно затруднение различи малък медальон с нещо като скъпоценен камък в средата. Не беше нужно Верееса да е магьосник като Ронин, за да разпознае един вълшебен талисман, създаден с магия. Великите елфски лордове използваха подобни предмети, за да общуват със своите събратя или слуги.
Все пак кой магьосник разговаряше сега с Ром? Джуджетата не бяха известни с обичта си към магията, нито пък изпитваха добри чувства към онези, които я владееха.
Ако Ром бе свързан с магьосник, и то с такъв, на когото джуджето очевидно служеше, защо групата му продължаваше да обикаля из тунелите очаквайки с надежда деня, в който ще могат свободно да ходят под слънцето? Несъмнено този велик заклинател би могъл да направи нещо за тях…
— Какво? — изтърси неочаквано Ром. — Къде?
С изумителна бързина той вдигна очи и погледът му се спря право върху нея.
Верееса отстъпи назад и се скри, но знаеше, че е закъсняла. Водачът на джуджетата я бе забелязал въпреки тъмнината.
— Излез, така че да те виждам! — извика той. Когато тя се поколеба, Ром добави: — Знам, че си ти, лейди Верееса…
Тъй като не виждаше смисъл от повече хитруване, рейнджърът излезе на открито. Тя изобщо не направи опит да прибере меча си, защото не бе сигурна дали Ром не бе предател.
Той я погледна разочаровано.
— А аз си мислех, че съм се отдалечил достатъчно, за да избегна този остър елфски слух! Защо трябваше да идваш тук?
— Нямах непочтени намерения, Ром — исках само да се поразходя. От друга страна, твоето поведение повдига много въпроси!
— Тези работи не те засягат… Какво?
Скъпоценният камък на медальона проблесна за миг, стряскайки и двамата. Ром наклони леко глава на една страна, сякаш отново слушаше някого. И това, което му казваха, определено не му харесваше.
— Мислиш ли, че е разумно… добре, както кажеш…
Верееса стисна още по-здраво меча.
— С кого говориш?