Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
— Иска ти да го носиш по време на пътуването. Дръж! Ще ти обясни лично.
Верееса отново взе предмета. Незабавно гласът на Крас прозвуча в главата й.
„Ром каза ли ти, че пожелах да носиш медальона?“
— Да, но аз не го искам…
„А искаш ли да откриеш Ронин? Искаш ли да го спасиш?“
— Да, но…
„Тогава аз съм единствената ти надежда“.
Тя бе готова да спори с него, но честно казано, наистина се нуждаеше от помощ. Бяха само двамата с Фалстад и шансовете въобще не бяха в тяхна полза.
— Добре. Какво ще правим?
„Окачи талисмана на врата си, след това се върнете с Ром при останалите. Аз ще водя теб и твоя спътник до планината… и до най-вероятното място, на което може да откриете Ронин“.
Магьосникът не предлагаше много, но това беше цялата помощ, на която Верееса можеше да се надява в момента. Затова тя прекара верижката през главата си и пусна медальона върху гърдите си.
„Ще можеш да ме чуваш, когато пожелая, Верееса Уиндрънър“.
Ром мина покрай нея, вече поел по обратния път.
— Ела! Губим време, лейди елф!
Докато тя го следваше, Крас продължаваше да й говори:
„Не споменавай на никого за какво служи този медальон. Не приказвай с мен пред другите, освен ако не съм ти разрешил. За момента единствено Ром и Гимел знаят за моята роля.“
— И каква е тя? — не се сдържа и промърмори тя.
„Опитвам се да осигуря бъдеще за всички нас.“
Елфата се зачуди над това изказване, но не каза нищо. Все още не се доверяваше на магьосника.
Вероятно Крас го знаеше, защото добави:
„Чуй ме, Верееса Уиндрънър. Може да ти кажа да направиш неща, които според теб няма да донесат добро на теб и тези, които обичаш. Повярвай ми, не мисля зло. Пътят ти крие опасности, които не разбираш и срещу които не можеш да се изправиш сама“.
„А ти какво, всичките ли ги разбираш?“, помисли си Верееса.
„Все още остава малко време до залез-слънце. Трябва да се погрижа за още едно важно нещо. Не напускай тунелите, докато не ти кажа. Прощавай засега, Верееса Уиндрънър“.
Преди да успее да се възпротиви, гласът вече бе затихнал. Елфата изруга под нос. Бе приела съмнителната помощ на заклинателя, а сега трябваше и да се подчинява на заповедите му. Въобще не й се нравеше да оставя живота си — че и този на Фалстад — в ръцете на магьосник, който раздаваше заповеди от безопасната си, отдалечена кула.
Най-лошото бе, че елфата току-що бе оставила съдбата им в ръцете на точно същия магьосник, който бе изпратил Ронин на това безумно пътуване… и както изглежда, го бе оставил да умре.
Седемнадесет
По някое време, докато го водеха към мястото, където орките смятаха да го държат в плен, Ронин отново бе изпаднал в безсъзнание. До голяма степен това бе заслуга на пазачите, които използваха всеки повод, за да го удрят или да извиват болезнено ръцете му. Агонията от счупения пръст изглеждаше незначителна в сравнение с това, което му бяха причинили до момента, когато бе припаднал.
Съвзе се доста по-късно… само за да види един кошмарен огнен череп с черни очни дъна, който му се хилеше отмъстително.
Стреснатият магьосник инстинктивно се опита да се отдръпне от кошмарното създание, но това му донесе единствено болката от откритието, че виси на вериги, здраво заковани около китките му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да избяга от близостта на демоничния ужас, надвиснал над него.
Но чудовището не помръдна. Постепенно Ронин надви ужаса си и огледа неподвижното същество. Значително по-голямо от човек, то носеше броня от пламтящи кости. Това, което Ронин бе приел за зловеща усмивка, всъщност се дължеше на факта, че черепът на демоничния часови не бе покрит с плът. Пазачът бе изцяло обгърнат от огън, но магьосникът не чувстваше топлина. Все пак той подозираше, че ако тези горящи кокалести ръце го докоснат, резултатът ще бъде много, много болезнен.
Поради липсата на по-добри идеи, Ронин се опита да заговори създанието:
— Какво… кой си ти?
Никакъв отговор. С изключение на потрепващите пламъци, зловещата фигура оставаше неподвижна.
— Чуваш ли ме?
Отново нищо.
Изпитващ все по-малко страх и воден от любопитство, магьосникът се наведе напред, доколкото му позволяваха веригите. Изпълнен със съмнение, раздвижи единия си крак напред-назад. Отново не бе удостоен с никакво внимание, дори с помръдване на черепа в посока на шаващия крайник.
Колкото и ужасяващо да изглеждаше създанието, то приличаше по-скоро на статуя, отколкото на живо същество. Въпреки външния си вид то едва ли бе демон. Ронин бе чел писания за големите, но досега не бе виждал такъв — определено не и някой, който непрекъснато пламти. Все пак не можеше да определи създанието като нищо друго.