Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Във фоайето по диваните и фотьойлите бяха насядали петнайсетина журналисти, наблюдавани зорко от момчетата на Боб. Тук бяха и общинските охранители с черни кожени костюми, издути от бронежилетките, с каски, с радиостанции, с къси смъртоносни ОСИ. Вестникарите веднага наскачаха и се втурнаха към него. Засвяткаха светкавици, гръмнаха въпроси.
— Вярно ли е, че срещата ви с президента се отменя?
— Не, не е вярно.
— При кмета ли отивате?
— Не.
— А къде?
— По лични дела.
— Какви лични дела имате в четири сутринта?
— Най-различни.
— Защо пада рейтингът ви?
— Това знаят само аналитиците.
— А вашето мнение?
— Правим нещо не както трябва. Коригираме ли го, ще се вдигне и рейтингът.
— Може би трябва да сте по-добър патриот?
— По-доброто е враг на доброто.
— Вярно ли е, че съпругата ви чака дете?
— Не.
— Каква база имате край Красни Станки?
Така. Идиотите явно са надушили нещо. Как? Кой? Кога успяха?
— Нямам представа за какво говорите.
— Казват, че вие говорите само истината. Истина ли е?
— Да.
— Защо?
— Така ми харесва.
— Вярно ли е, че сте отказали да влезете в коалиция с Демократичния съюз?
— Не.
— Допускате ли, че фашистите могат да дойдат на власт?
— Няма да го позволя.
— Какво означават намеците на Никита Акимов за вашата, така да се каже, зависимост от академик Киконин?
(Мамка му. Пак.)
— Нямам представа. Попитайте за това самия Акимов.
(По дяволите. Сбърках. Не бива да се ядосвам, не бива.)
— Поддържате ли още отношения с Никита Акимов?
… Уфф! Вратата. Най-сетне. Боб я отваря. Момчетата му препречват пътя на журналистите. Шумящата тълпа остава зад гърба му. Измъкнах се! И отвън има много хора, но са безвредни: предимно любопитни чуждестранни туристи и фанатизирани поддръжници. Веднага го познаха, вдигнаха врява и се запротягаха за автографи… Не. Не, приятели. Извинете ме, днес не мога, много бързам. Обичам ви, благодаря ви, но бързам! Кълна се, честна дума, не мога да се бавя нито секунда повече…
(Динара от петнайсетгодишна ходеше на такива събития, винаги бе на първия ред, сияеща, прекрасна, с огромни радостни очи. После се записа в списъка на желаещите лично да се срещнат с него. Чака реда си два месеца, влезе и каза: „Обичам ви и не мога без вас. Не искам без вас…“ Не му харесваше да си спомня тези дни, но го правеше винаги, когато се оказваше сред усмихната, излъчваща беззаветна преданост и любов тълпа.
Той хвана здраво за рамото Иван, който го чакаше при колата с отворена врата, и му каза: „Отивай отзад!“ Ванечка се намръщи плачливо, но не започна да спори. А на Боб каза: „Благодаря, приятелю. Всичко е ОК. Пожелай ми късмет.“ „Желая Ви късмет, господин Президент“ — веднага отвърна сериозният, винаги загрижен и верен Боб. „Благодаря още веднъж. Днес късмет ще ми е много нужен.“ Той гальовно сръга Боб в железните му ребра и седна зад волана. Вратата се затвори безшумно. В колата бе топло, тихо и миришеше приятно на кедър. Може би. Този автомобил бе от най-висока класа, уникат — фантастично творение на фантастичната фирма „Адиабата“, която преди пет години се бе появила буквално отникъде и веднага стана известна. Той обичаше много тази кола и по детски се радваше винаги, когато можеше да седне зад волана й. Двигателят бе загрял и работеше, но това можеше да се разбере само по уредите — нямаше никакви вибрации и звуци. Само светлинките на лампичките по таблото. Двигателят на тази кола се чуваше само при форсиране и тогава тя звучеше като истинска ракета.
Включи светлините и потегли внимателно, леко, с наслада — право срещу шумната тълпа, осветявана от фаровете. Хората отстъпваха бавно, с нежелание и скоро ги отмина — излезе на празния площад и едва сега видя колко гъста е мъглата, паднала над града.
Нищо не се виждаше. Смътно мъждукаха оранжевите светлини на уличните лампи, внезапно изплуваше витрина, проблясваха мокрите покриви на колите, паркирани отстрани… На два пъти изскочиха патрулни коли с пуснати сирени и сини светлини и отново се стопиха в млечната мъгла като хищници, които бяха изпуснали жертвата си.
На ъгъла на Големия и Първа ги спря патрул — мрачни фигури, дебели заради бронираните жилетки… Бяха с фосфоресциращи петна върху плащовете… със светещи палки… с блестящи мокри дула на оръжията, сочещи напред. Провериха документите му, осветиха лицето му, козируваха и напрегнатите им очи се смекчиха: „Лек път, Господарю…“ И отново пусти улици, и отново черното корито на Нева.