Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
„А може да е някъде навън… да издъхва под дъжда“.
— Хам — отсече Келсайър. — Двамата с теб се връщаме в двореца. Докс, вземи Лестибърнс и обиколи останалите крадци. Може някой от съгледвачите да е видял нещо. Клъбс, прати някой чирак до имението Реноа да провери дали все пак не е там. Другите…
Знаеше, че говори глупости. Двамата с Хам едва ли щяха да доближат Кредик Шау, без да ги подгони цял отряд стражници, Дори Вин да се спотайваше някъде в града, инквизиторите вероятно щяха да я открият първи. И после…
Внезапно спря в се вслуша. Беше чул нещо.
Забързани стъпки. Лестибърнс се спусна тичешком по стълбите, оставяше след себе си мокри дири.
— Някой идва!
— Вин ли е? — попита обнадеждено Хам.
Лестибърнс поклати глава.
— Не. Мъж. С расо. Огромен.
„Това е значи. Доведох смъртта тук — при моите хора. Доведох инквизиторите право при тях“.
Хам се изправи, стиснал тежка сопа, а Доксон извади кинжали. Шестимата чираци на Клъбс се отдръпнаха изплашено към дъното на работилницата.
Келсайър разпали металите си.
Задната врата на кухнята се отвори с трясък. Висок мъж с мокро расо стоеше отвън на дъжда. Носеше увито в пелерина тяло.
— Сейзед! — извика Келсайър.
— Ранена е — каза Сейзед и пристъпи в стаята. От расото му се вдигаше пара. — Тежко. Господарю Хамънд, ще ми трябва малко пютриум. Предполагам, че резервите й са изчерпани.
Хам се втурна да донесе пютриум, а Сейзед сложи Вин на масата. Кожата й беше восъчнобледа.
„Толкова е мъничка — помисли Келсайър. — Почти дете. Как можах да я взема с мен?“
На хълбока й зееше огромна грозна рана. Сейзед остави нещо настрана — някаква дебела книга, — взе от Хамънд стъкленицата с пютриум, наведе се и изсипа течността в полуразтворените устни на момичето. Всички мълчаха, само ромоленето на дъжда се чуваше през отворената врата.
Лицето на Вин поруменя и дишането й стана малко по-равно.
— Така, добре… — промърмори Сейзед. — Боях се, че тялото й не познава достатъчно добре аломантията и няма да разпали металите, докато е в безсъзнание. Мисля обаче, че вече има надежда. Господарю Кладент, ще ми трябва гореща вода, чисти превръзки и чантата с медицински принадлежности от стаята ми. И по-бързо!
Келсайър мълчеше и гледаше наведения над Вин Сейзед.
Раната беше сериозна — по-тежка от всички, които той бе успявал да надмогне. Разрезът стигаше чак до вътрешностите. Беше от онези рани, които убиват бавно, но сигурно.
Вин обаче не беше обикновен човек — пютриумът поддържаше аломанта жив дълго след като тялото му би трябвало да се е предало. А и Сейзед не беше обикновен лечител. Религиозните ритуали не бяха единственото, което Пазителите съхраняваха в невероятната си памет: металоемите им съдържаха огромно количество информация за култура, философия и наука.
Процедурата отне обезпокоително много време. Хам притискаше раната, а Сейзед я зашиваше методично, слой по слой. Накрая затвори кожата и постави чиста превръзка, после помоли Хам да отнесе Вин в леглото й.
Щом Хам отнесе отпуснатото момичешко телце, Келсайър се изправи и погледна въпросително Сейзед. Бяха останали само двамата — и седналият в ъгъла Доксон.
Сейзед поклати глава.
— Не зная, господарю Келсайър. Мисля, че ще оцелее. Трябва да я захранваме с пютриум — той ще помогне на тялото й да произвежда кръв. Въпреки това… виждал съм и силни мъже да умират от по-малки рани от тази.
Келсайър кимна.
— Закъснях — продължи Сейзед. — Когато открих, че е напуснала имението, се понесох към Лутадел с цялата възможна бързина. Използвах цял металоем. И въпреки това закъснях…
— Не, приятелю — рече Келсайър. — Справи се отлично. Много по-добре от мен.
Сейзед въздъхна, взе голямата книга, която бе донесъл, и я разлисти. Корицата беше измокрена от дъжда и изцапана с кръв. Келсайър повдигна озадачено вежди.
— Това пък какво е?
— Не зная — отвърна Сейзед. — Намерих я в двореца, докато търсех детето. Написана е на кхленийски.
Кхленийски. Езикът на Кхления — древна страна от времето преди Възнесението, родната земя на лорд Владетеля. Келсайър се оживи.
— Можеш ли да я преведеш?
— Може би — рече Сейзед и изведнъж в гласа му се доловя умора. — Но няма да е веднага. След тази нощ ще ми трябва почивка.
Келсайър поклати глава и извика един от чираците да му приготви стая. Терисецът кимна с благодарност и уморено последва момчето.
— Тази нощ той спаси не само живота на Вин — обади се тихо Доксон от ъгъла. — Постъпката ти беше ужасно глупава, дори за идиот като теб.
— Докс, трябваше да разбера — отвърна Келсайър. — Трябваше да отида. Ами ако там има атиум?