Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
„Намери ме. Не може да ме вижда, нито да ме чува или подуши. Но ме откри!“
Блъсна се в поредната кула, улови я с една ръка и увисна почти безпомощно в тъмнината. Силите й се топяха бързо.
„Трябва да се измъкна… да се скрия…“
Пръстите й бяха вцепенени, умът й бе почти в същото състояние. Усети, че полита надолу в мрака.
Но прелетя съвсем кратко разстояние, преди да падне на нещо твърдо — някакъв покрив вероятно. Замаяно се надигна и запълзя встрани от кулата, търсеше някое скрито местенце.
„Да се скрия… трябва да се скрия… да се скрия…“
Допълзя отпаднало до съседната кула, седна в локва дъждовна вода, облегна се на зида и обхвана коленете си с ръце. Тялото й беше подгизнало от дъжда… и от кръв.
За един кратък миг в ума й заблещука надеждата, че се е измъкнала.
Но после на покрива изникна тъмен силует. Дъждът се усилваше и единствено с помощта на разпаления калай тя можа да различи глава с две метални очи и тяло, загърнато в черно расо.
Беше твърде слаба, за да помръдне, твърде изтощена, за да направи нещо друго, освен да трепери в локвата. Инквизиторът се надвеси над нея.
— Дребна досадна гадинка, това си ти — каза сухо. Наведе се още, но дори така Вин едва чуваше гласа му.
Тъмнината продължаваше да се сгъстява… или това бе мракът в главата й? Погледът й се замъгли, очите й се затвориха. Вече не усещаше болка в раната. Не можеше… дори… да мисли…
Звук като от скършен клон.
Две ръце я уловиха. Топли ръце, не ръцете на смъртта. Тя се насили да отвори очи.
— Келсайър? — прошепва.
Но не лицето на Келсайър я гледаше с искрена загриженост. Беше друго, също така добре познато лице. Тя въздъхна облекчено и се унесе, докато силните ръце я прегръщаха, помагаха й да се почувства странно спокойна и сигурна.
15.
Не зная защо Куаан ме предаде. Дори сега случилото се продължава да тревожи ума ми. Той беше човекът, който ме откри, териският философ, който пръв ме нарече Героят на времето. Изглежда иронично и странно, че сега — след продължителната борба да убеди колегите си — той е единственият териски светец, който проповядва срещу моята религия.
— Взел си я с теб? — попита ядосано Доксон още от прага. — Отвел си Вин в Кредик Шау? Да не си се побъркал?
— Да — отвърна троснато Келсайър. — Прав си още от самото начало. Аз съм безумец. Може би трябваше да издъхна в Ямите и никога да не се връщам тук, за да обезпокоя мирното ви съществуване!
Доксон млъкна, стреснат от силата в гласа му. Келсайър удари ядно масата с юмрук и от строшената дъска се разхвърчаха трески. Все още беше разпалил пютриум — металът му помагаше да издържа на няколкото тежки наранявания. Мъглопелерината му бе раздрана, по тялото му имаше поне десетина кървящи рани. Цялата му дясна страна бе изтръпнала. Вероятно там имаше тежка контузия. Щеше да е късметлия, ако нямаше строшени ребра.
Разпали още пютриум. Огънят отвътре го затопли приятно — и освен това му помогна да се съсредоточи върху разяждащия го гняв и самообвинение. Един от чираците трескаво превързваше най-сериозната му рана. Клъбс седеше при Хам в другия край на кухнята. Бриз бе излязъл да обиколи квартала.
— Келсайър, в името на лорд Владетеля — въздъхна Доксон.
„Дори Доксон — помисли Келсайър. — Дори най-старият ми приятел се кълне в лорд Владетеля. Какво правим? Как търпим всичко това?“
— Докс, там ни чакаха трима инквизитори — рече той.
Доксон пребледня.
— И ти я остави там?
— Тя се измъкна преди мен. Опитах се да привлека вниманието на инквизиторите, доколкото можах, но…
— Но?
— Един от тримата я последва. Не можах да се добера до него — може би другите двама просто ме задържаха, за да може той да я настигне.
— Трима инквизитори — каза Доксон, взе чаша бренди от ръцете на чирака до себе си и я изпи на един дъх.
— Сигурно сме вдигнали прекалено много шум — продължи Келсайър. — Или това, или са били там по друга причина. И все още не знаем какво има в онази стая!
Възцари се тишина. Навън дъждът отново се засили, плющеше с нарастваща ярост по прозорците.
— А сега… какво ще стане с Вин? — попита Хам.
Келсайър погледна Доксон и видя в очите му безнадеждност. Самият той едва бе успял да се измъкне, а имаше зад гърба си многогодишен опит. Ако Вин бе все още в Кредик Шау… Остра болка го прободе в гърдите. „Ти я остави на смъртта. Първо Мейр, сега и Вин. Колко още ще отведеш на ешафода?“
— Може да се е скрила някъде в града — рече той. — Да се страхува да дойде тук, за да не я проследят инквизиторите. Или… по някаква причина да е отишла във Фелисе.