Уитни моя любов
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уитни моя любов». Краткое содержание книги:
Но там я очаква горчиво разочарование — баща й е разорен и урежда брака й с херцог Клейтън Клеймор. Уитни е разгневена от „сделката“ и не може да се примири да бъде продадена като робиня. Тя дори не подозира, че херцогът е тайнственият мъж, с когото се е запознала на един маскен бал в Париж, и към когото е изпитала странно привличане. Започва да крои планове за бягство с Пол, но е потресена, когато разбира, че нейният кумир се интересува само от зестрата й. Неочаквано Уитни открива, че изпитва непреодолима страст към човека, когото смята за натрапник в живота си… ала все още мечтае за съвършената любов.
Източник: http://pe-bg.com/?cid=3&pid=2482
— Искам да ми обещаеш.
— Аз… — Тя мъчително преглътна. Клейтън й вярваше, а тя трябваше да измами доверието му. — Добре, обещавам.
Чертите на лицето му омекнаха и когато заговори, гласът му беше пропит с трогателна нежност:
— Зная колко трудно ще ти бъде да сториш това, малка моя. Обещавам, че някой ден ще те компенсирам заради това, което трябва да изтърпиш сега. — Сълзите й рукнаха. На гърлото й беше заседнала буца. — Прощаваш ли ми? — тихо попита той.
Дали му прощава? За секунда й се прииска да се отпусне в ръцете му и да излее цялата си мъка. Вместо това кимна и се вгледа напрегнато в него, опитвайки се да запечата в паметта си всяка подробност от красивото му лице, такова, каквото беше в този момент. Защото когато го видеше отново, същото това лице щеше да бъде изкривено от гняв и омраза.
Каретата зави по алеята към дома на Стоун и Уитни започна да се приготвя за слизане.
— Защо се връщаш в Лондон толкова скоро? — попита тя, когато настъпи мигът, в който трябваше да се сбогуват.
— Защото тази сутрин се уговорих да се срещна с някои от своите делови партньори. Трябва да обсъдим важни дела. — На устните му се появи закачлива усмивка. — Противно на слуховете, които чу по мой адрес на партито на баща си, животът, който водя, съвсем не е толкова безгрижен. Притежавам седем имения, стотина наематели и имам хиляди делови интереси, които напоследък доста съм пренебрегнал, скъпа моя. Всъщност не е необходимо да оставам толкова време в Лондон, но си помислих, че след неприятния разговор, който ти предстои със Севарин, ти може би ще имаш нужда да останеш за известно време сама. Затова ще остана в Лондон до следващата неделя. Освен ако не ме повикаш да се върна по-скоро.
Докато й обясняваше на какъв адрес може да го открие в Лондон, в гласа му се прокрадваше надеждата, че Уитни наистина ще го потърси и ще го накара да се върне, преди седмицата да е изтекла. Девойката протегна трепереща ръка към него — копнееше да го помоли за разбиране и прошка.
— Клейтън, аз… — Докосването до него, както и обръщението по име му доставиха огромно удоволствие. Уитни замълча, после задавено промълви: — Приятно пътуване.
Изскочи от каретата и се втурна към къщата. В мига, в който се озова в стаята си, изпрати бележка до дома на Пол, в която настояваше любимият й да я посети веднага след завръщането си — независимо от часа. Посочваше и едно закътано място, на което да я чака, за да могат да разговарят несмущавани от чуждо присъствие.
Времето напредваше, а от Пол нямаше и следа. На два пъти едва се удържа да не сподели с леля си своите планове — знаеше, че независимо от причините, които щеше да изтъкне пред леля си, лейди Ан никога нямаше да одобри едно бягство в Шотландия. Нямаше да успее да я убеди, че няма друг изход, че трябва да го направи. Не можеше да измами Пол. Та той я обичаше! Разчиташе на нея.
Не можеше да сподели притесненията си и с Клариса. Сама сложи в куфара си някои вещи, пъхна го под леглото и отново се замисли. От всички неприятни неща, които й предстоеше да свърши, най-неприятното беше известяването на Клейтън. Опита се да съчини писмото, думите се въртяха в главата й. Накрая седна на писалището и извади един лист.
Двамата с Пол избягахме в Шотландия, където ще се оженим тайно — написа тя. — Надявам се някой ден поне да ме разбереш, а може би и да ми простиш.
Разбиране? Прошка? Клейтън нямаше да направи нито едното, нито другото. Представи си реакцията му при получаването на бележката. Първо щеше да се усмихне, мислейки, че тя го вика обратно при себе си, после усмивката му щеше да помръкне…
Потръпна. Прииска й се да се смали и да изчезне. Не беше сигурна, че има смелост да избяга с Пол, не беше дори сигурна, че иска да го направи. В очите й се появиха сълзи. Клейтън щеше да се отвърне отвратен от нея и никога вече нямаше да я нарече „малка моя“.
Получи бележка от Пол едва към обяд на следващия ден. Уитни се облече топло и пришпори Хан към уреченото място. Слезе до ниската изоставена постройка и се озърна. Зад гърба й се чу шум.
— Пол!
— Мислех, че ще ме чакаш — подсмихна се той и я прегърна.
Тя несъзнателно поднесе устни за целувка.
— Много ми липсваше — промълви Пол. — А аз на теб?
— Да — отвърна Уитни и се освободи от прегръдката му Трябваше да му обясни ситуацията кратко и ясно, без да го стряска с проблемите още в първата минута.
— Пол — започна решително тя, — имам да ти казвам нещо, което сигурно ще ти се стори… изненадващо.
— Казвай — усмихнато я подкани той. — Обичам изненадите.
— Не съм сигурна, че тази ще ти хареса. Познаваш господин Уестланд, нали?