Уитни моя любов
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уитни моя любов». Краткое содержание книги:
Но там я очаква горчиво разочарование — баща й е разорен и урежда брака й с херцог Клейтън Клеймор. Уитни е разгневена от „сделката“ и не може да се примири да бъде продадена като робиня. Тя дори не подозира, че херцогът е тайнственият мъж, с когото се е запознала на един маскен бал в Париж, и към когото е изпитала странно привличане. Започва да крои планове за бягство с Пол, но е потресена, когато разбира, че нейният кумир се интересува само от зестрата й. Неочаквано Уитни открива, че изпитва непреодолима страст към човека, когото смята за натрапник в живота си… ала все още мечтае за съвършената любов.
Източник: http://pe-bg.com/?cid=3&pid=2482
Джудит Макнот
Уитни моя любов
1.
Елегантната карета се движеше бавно по изровения селски път. Лейди Ан Гилбърт отпусна глава на рамото на съпруга си и тежко въздъхна.
— Остава ни цял час, докато пристигнем — нетърпеливо рече тя. — Чудя се как ли изглежда сега Уитни.
Погледът й се зарея навън към изпъстрените с жълто и розово поля. Опита се да си представи племенницата си, която не беше виждала цели единадесет години.
— Със сигурност ще е красива като майка си. Ще има нейната усмивка, нейната изисканост, нейния благ нрав…
Лорд Едуард Гилбърт скептично я изгледа:
— Благ нрав! Това качество не беше сред изброените в писмото, което ни изпрати баща й.
Лорд Гилбърт беше дипломат и работеше към британското консулство в Париж. Налагаше му се да владее до съвършенство изкуството да увърта, да прави намеци и да заплита интриги, но в частния си живот предпочиташе да говори направо.
— Ще ми позволиш ли малко да поопресня паметта ти? — попита той съпругата си и извади въпросното писмо от джоба си. Намести очилата на носа си и зачете, без да обръща внимание на гримасата на лейди Гилбърт: — „Маниерите на Уитни са възмутителни, а поведението й заслужава най-строго порицание. Държи се дръзко и самоуверено и така отблъсква всекиго, който я познава, а мен кара да се срамувам. Умолявам ви да я отведете със себе си в Париж и искрено се надявам, че вие ще се справите по-добре от мен с възпитанието на това вироглаво момиче.“ — Едуард добродушно се засмя: — Можеш ли да ми кажеш къде тук се споменава за благия нрав на племенницата ни?
Съпругата му го изгледа раздразнено:
— Мартин Стоун е безчувствен човек, който не би оценил добротата и кротостта дори ако дъщеря му е изцяло изтъкана от тях! Само си спомни как й се кара в деня на погребението на милата ми сестра и как грубо я отпрати в стаята й!
Едуард я прегърна.
— Знаеш, че и аз като теб не харесвам този човек, но трябва да признаеш, че всеки би загубил присъствие на духа, ако след като току-що е погребал младата си жена, дъщеря му му отправи обвинение пред петдесет присъстващи, че е заключил майка й в кутия и не я пуска да излезе навън.
— Но тогава Уитни беше едва петгодишна! — разпалено я защити тя.
— Да, но пък Мартин беше в траур. Между другото, доколкото си спомням тя беше изпратена в стаята си заради друго провинение. Бяхме се събрали в салона, когато тя се изправи пред всички и ни заплаши, че ще накара Господ да ни даде да разберем, ако веднага не освободим майка й.
— Какъв дух само, Едуард! — възкликна Ан. — Беше забележителна и дори ти го призна тогава!
— Добре, де — съгласи се с усмивка Едуард. — Така беше.
Няколко млади хора се бяха събрали на поляната в южната част на имението на Стоун и мятаха час по час погледи към конюшнята. Една дребничка блондинка приглади гънките на розовата си рокля и въздъхна така, че всички да забележат прелестната трапчинка, появила се на страната й.
— Какво ли е решила да направи Уитни този път? — обърна се тя към красивия светлокос мъж до нея.
Пол Севарин впи поглед в огромните небесносини очи на Елизабет Аштън и й се усмихна. Какво не би дала Уитни да види тази усмивка, отправена към нея!
— Бъди по-търпелива, Елизабет — отвърна той. — Сигурна съм, че никой от нас няма представа от това, което Уитни смята да прави — язвително рече Маргарет Меритън. — Но можеш да бъдеш сигурна, че ще е нещо глупаво и непристойно.
— Маргарет, днес всички ние сме гости на Уитни — смъмри я Пол.
— Не виждам причина да я защитаваш, Пол — злобно възрази момичето. — Тя те преследва най-открито, което скандализира цялата околност!
— Каза повече отколкото е необходимо, Маргарет! — избухна младежът и впи мрачен поглед в излъсканите си ботуши. Уитни наистина разиграваше спектакъл, следвайки го неотлъчно по петите, и всички в околността говореха за това.
В началото самолюбието му беше поласкано от факта, че е обект на възхищение от страна на петнадесетгодишното момиче, което му отправяше изпълнени с копнеж погледи и възхитени усмивки, но после Уитни беше сменила тактиката и се беше превърнала в негова сянка, надминаваща в упорството си дори Наполеон Бонапарт.
Щом напуснеше очертанията на своето имение, беше повече от сигурно, че накъдето и да се насочи, ще се натъкне на нея. Уитни сякаш предусещаше всеки негов ход и Пол вече не възприемаше детинското й увлечение по него нито за безобидно, нито за забавно.
Преди три седмици например го беше проследила до една местна кръчма. Дъщерята на собственика тъкмо му отправяше шепнешком покана да се срещнат по-късно в плевнята, когато Пол случайно погледна към прозореца и забеляза добре познатите зелени очи на Уитни, впити в него. Той ядосано тръшна каната с пиво на масата, излезе с твърда крачка навън, сграбчи момичето за лакътя и безцеремонно го метна на коня му, напомняйки му остро, че баща му много ще се притесни, ако не се върне навреме у дома.