Ричард Лъвското сърце [bg]

Магистърът започна да се шегува с тревогата на своя приятел и съзаклятник, но шегите му не оказваха обичайното влияние върху маркиза, който напразно се мъчеше да се разсее. Полека-лека унинието му се предаде и на тамплиера.

„Този страхливец ще загуби — помисли си магистърът. — Виновно ще е неговото малодушие, което му се привижда като пробудила се съвест. Ех, защо ли не предложих аз да участвувам в двубоя! Когато преследвам целта си, съм твърд като скала. Но дано шотландецът го убие, а не само да го рани; и все пак в никакъв случай не бива да допусна друг духовник при него. Греховете ни са твърде опасни и общи за двама ни, затова, ако оставя да изповядва своите, ще стовари беля и върху моята глава.“

Най-сетне настъпи уреченият час. Отекнаха тръби и рицарите, въоръжени до зъби, влязоха в ограденото място. Те вдигнаха забралата и три пъти обиколиха около оградата, за да покажат лицата си на зрителите. И двамата бяха сурови мъже с открити, благородни лица. Но лицето на шотландеца излъчваше мъжествена увереност, огряваше го надежда, почти радост, докато в облика на Конрад се долавяше зловеща потиснатост, макар че гордият маркиз с все сили се мъчеше да си възвърне присъщото мъжество.

В подножието на балкона, заеман от кралицата, беше поставен подвижен олтар, пред него бе застанал енгадийският пустинник в облеклото на кармелитския религиозен орден. Присъстваха и други духовни лица. Участниците в двубоя се приближиха по един, всеки от тях се закле пред Евангелието в справедливостта на своята кауза и се помоли Богу. Щом тази церемония приключи, шотландският рицар се обърна към невидимите красавици на балкона и дълбоко се поклони.

Свещениците произнесоха тържествени молитви, като молеха Бога чрез този двубой да разкрие кой е виновен и кой — невинен в известния на всички спор. След това те напуснаха ограденото място. Миг по-късно зазвучаха тръби и гласът на херолда произнесе:

— Тук е застанал славният рицар сър Кенет от Шотландия, който ще участва от името на крал Ричард Английски; той обвинява Конрад, маркиз Монфератски, във вероломна измяна и в оскърбление спрямо споменатия крал.

Когато думите „Кенет от Шотландия“ разкриха на всички името и званието на рицаря, дружината на крал Ричард нададе гръмки приветствени викове, заглушили думите на Конрад, че потвърждава своята невинност и е готов да я брани в бой.

Двамата рицари както бяха застанали един пред друг, приличаха по-скоро на стоманени статуи, отколкото на живи хора. Възцари се пълна тишина. Така продължи няколко минути; после по знак на султана гръмна музика и разтърси въздуха. Всеки от рицарите пришпори коня си и пусна поводите. Конете препуснаха и рицарите се срещнаха по средата на ограденото пространство. Отекна гръм, роден от звъна на желязото. Мъчно можеше да се каже кой щеше да победи — Конрад беше опитен боец: той удари противника си право в средата на щита с такава сила, че цялата предна част на копието се пръсна на парчета, а конят на сър Кенет отстъпи назад и приклекна на задните си крака. Шотландецът обаче опъна поводите и помогна на животното да се изправи. Сега вече нямаше спасение за маркиза. Копието на сър Кенет прониза щита, корсета от миланска стомана, ризницата от дребни стоманени халки, потъна в гърдите на противника и го свали от седлото, острието на оръжието остана в раната. Застъпниците, херолдите и самият Саладин, слязъл от трона си, се струпаха около поваления рицар. Сър Кенет, извадил меча си, още преди врага му да се окаже в толкова безпомощно положение, спря до него и поиска да признае вината си. Веднага свалиха шлема на ранения и той, вече с помътнели очи, отговори: