Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Дете…? — понечи да попита нещо той, но тя го пусна и затича обратно по стълбите — бяла сянка от бели крачета и бяла дреха, по която проблеснаха отраженията на пламъците. Затвори внимателно вратата и погледна към огъня, изненадан от разкрилата се пред очите му гледка. Изтощените му сетива отново го бяха подвели. Сега стаята изглеждаше много по-обширна, отколкото му се бе сторило преди малко. Сенките и огнените отблясъци бяха скрили от погледа му останалото пространство, появило се сякаш изневиделица. Видя голяма маса, на която бяха наредени сребърни прибори. По стените бяха закачени оръжия — истински бойни оръжия, а не бутафорни имитации.
Някакво пламъче затрептя в ъгъла на очите му. Обърна се и видя едно светло петно да се спуска по стълбите покрай стената… пред него се появи жена, понесла тънка свещ в ръка, и сърцето му се разтуптя — красотата й далеч превъзхождаше красотата на детето. Косата се виеше като среднощен облак около бялата роба, а огряното от пламъчето на свещта лице бе чисто и прозрачно като восък. Дългите кичури разкриваха женствените очертания на гърдите и бедрата й. Слизаше боса по дървените стъпала, в очите й се спотайваше тревога.
— Вие доведохте Уилоу10 у дома.
Той кимна за поздрав малко пресилено, все така стиснал меча в ръката си. Жената слезе от последното стъпало, приближи се като някакво привидение в полумрака и пламъкът на свещта освети пълни с тъга очи.
— Уилоу е луда — изрече с не по-малко тъга в гласа. — Забелязахте ли това, господине? Понякога се крие в гората… Не мога да я спра по никакъв начин. Благодаря ви, че я върнахте невредима. — Та примигна с дългите си мигли и го погледна кротко. — Чувствайте се като у дома си, господине. Ще ви помогна да нахраните коня си и ще ви постеля да си легнете в салона.
— Простете — каза той, като видя, че стои с меча в ръка.
Посегна към ножницата, прибра го в нея и отново я погледна. Храна, подслон, топъл и уютен салон… „Ние сме съвсем сами“ — беше казало детето. Огледа големите тъмни очи, женственото тяло и нежните ръце, които стискаха притеснено свещта — изящни и крехки също като ръцете на Уилоу. Не можеше да откъсне очи. Усети, че лицето му се зачервява и го облива топла вълна.
— Ще се погрижа за коня — успя да каже най-после. — Но ще помоля за храна и покрив за него, госпожо.
— Отзад има обор. Имаме крава. Там има сено.
— Благодаря — поклони се той и усети по вените му да се разлива някакво сладостно усещане. Излезе в тъмнината отвън, хвана поводите на коня и заобиколи кулата с умореното животно — едва сега забеляза, че от другата страна има някаква сграда. До стената беше построен краварник с няколко отделения, задрямалата крава се изправи несигурно на краката си на лунната светлина и ги погледна с кротките си очи. Вкара коня вътре, свали внимателно седлото, разтри ожуления и потен гръб със стиска чиста слама, а кравата продължаваше да ги наблюдава. Не бързаше да остави верния си помощник, макар че и него го боляха костите от тежките доспехи и дългото яздене. Когато свърши, прегърна силно измършавелия врат и го погали, припомни си отдавна отминалите дни, когато същата тази кожа бе гладка и мека и костите не стърчаха, сякаш щяха да я пробият. Конят потърка главата о гърдите му като на млади години, преди да тръгне по бойните полета и да забият железа в копитата му. След това докосна с бърни дланта му. Кравата измуча в мрака, рогата й проблеснаха под лунните лъчи, той сложи сено на двете животни, провери дали имат вода, излезе, затвори плътно вратата на краварника, обиколи кръглата каменна стена, качи се по стъпалата и бутна вратата, която този път се отвори съвсем лесно.
Пламъците подскачаха буйно в камината, на масата в сребърните чинии имаше студено печено месо, а до тях — пълни кани с вино. Ядоса се, че се бе бавил толкова дълго навън, докато тя… Тя стоеше до масата, протегнала покритите си с бели ръкави ръце — канеше го да се нахрани с приготвената от нея вечеря.
Пристъпи и седна на високия стол. Беше толкова гладен, че изобщо не му мина през ума да свали доспехите си, грабна чаша сухо червено вино и я изпи на един дъх, натъпка устата си с натопен в мед пресен хляб, а с другата ръка в това време развърза ремъка, който стягаше кръста му. Само няколко хапки бяха достатъчни да усети, че силите му се връщат. Вдигна поглед от кочината, която бе направил пред себе си, и видя очите й да му се смеят от другата страна на масата, но смехът й не бе подигравателен.
10
Уилоу (англ.) — върба. — Б.пр.