Вълкът на Елизабет

— По дяволите, Елизабет, защо правиш това?

— Кое?

— Изчакваш, докато съм напълно разсеян, за да попиташ нещо толкова идиотско. За умна жена като теб, това е един от най-глупавите въпроси, който би могла да зададеш.

Устните й се свиха обидено, тя скръсти ръце на гърдите си и го погледна гневно.

— Не смятам, че въпросът ми е глупав — уведоми го разпалено. — Сериозно, Даш. Не е като да имам опит с мъже, които ми казват, че ме обичат. Може би имам нужда от малко разяснение.

— Разяснение за какво? — озъби се той, а очите му проблеснаха опасно. — Разбери го. И когато го направиш, ме уведоми, защото точно сега съм по-склонен да те сложа на коленете си и да те напердаша задето ми задаваш този въпрос. Сега закарай задника си ей там и докато го правиш, не издавай звук.

Кръвта й кипна при тази заповед. Почти се хвърли към него, но спря на един сантиметър от тялото му и погледна нагоре враждебно.

— Мъртва си — изръмжа Даш. — Ако беше в имението на Грейндж, щеше да алармираш всеки проклет пазач и куче, че си тук.

— Е, това не е имението на Грейндж и ти зададох напълно логичен въпрос — отвърна му яростно. Понякога той й напомняше, че е все пак мъж, макар и Порода. А мъжете бяха дяволски трудни за разбиране. — Заслужавам отговор.

— Щом не знаеш, тогава не заслужаваш нищо — отсече Даш.

— Добре — тя бе готова да го срита по пищяла задето е толкова дяволски упорит. — Запази го за себе си, здравеняко, и аз ще продължа да бъда също толкова мълчалива за това защо те обичам. Още по-добре. Ще мълча и точка. Връщам се в хижата.

Елизабет се обърна да стори точно това, но преди да успее да направи повече от една крачка, той я сграбчи за ръката и я завъртя обратно.

— Какво каза току-що? — изръмжа Даш.

— Нищо — тя издърпа ръката си от хватката му. — Сега, ако ме извиниш, горещо ми е, гладна съм и съм вбесена. Така че можеш да ми целунеш задника. Приключих за днес.

Мъжът улови задната част на панталоните й и я дръпна, за да я спре, като се извиси застрашително над нея.

— Ако продължаваш да ме дразниш с това сладко дупе, ще приема предложението ти, бейби.

Елизабет му хвърли вбесен поглед.

— Можеш да спреш със заплахите. И двамата знаем, че няма начин. Сега, аз съм гладна. Разкарай се и върви да ловуваш или нещо такова. Отегчаваш ме.

Мъжът я пусна, но Елизабет бе повече от наясно с това, че го направи не защото тя може да се дръпне от него, а просто защото той реши да го стори.

— Върви право напред и убеди себе си в онова, което каза, бейби — ухили се Даш. — Отиди в хижата. Ако не възвърна самоконтрола си, ще ти покажа точно какви са възможностите. И после ще обсъдим липсата ти на здрав разум, щом ме предизвикваш.

Единственият й отговор бе едно не съвсем женствено изсумтяване, когато тя се отдалечи от него. Това щеше да я отучи да казва на това тромаво, арогантно парче мъжка плът, че го обича. Но Елизабет осъзна, че се усмихва, докато върви бавно обратно към хижата. Усмихваше се и бе изпълнена с топлина, която не бе смятала, че е възможно да изпитва. Даш сигурно наистина я обичаше, мислеше си младата жена, докато слизаше по планината. В противен случай щеше да е ядосан, вместо просто раздразнен.