Злочестие [bg]

Поклатих глава, взех раницата си и я замъкнах през помещението до отсрещната стена, където Ейбрахам и Мизи бяха поставили техните. Наблизо Коуди вече бе започнал да създава по-малка стая в склада. Работеше внимателно с облечена в ръкавица ръка, докосваше солта сякаш оформяше глина и си служеше с лопатката, за да направи гладки повърхности. Ръкавицата му тихо бръмчеше и разтегляше кристалната структура на солта под неговите движения. Беше работил едва около час, но вече имаше напредък по стаичката.

— Никой няма да ни притеснява тука, момко — с уверен глас заяви той, докато работеше.

— Защо не? — попитах аз. — Прилича на чудесно място да скриеш голяма група хора.

Можех да си представя склада пълен със семейства, всяко около собствения му огън, накладен в тенекия за боклук. Това щеше да го преобрази. Вместо да наподобява празна гробница, щеше да бъде пълен със звуци и живот.

— Мястото е твърде отдалечено от центъра на града — намира се на северния край на частта от старата Атланта, която е станала Илдития. Защо да избираш студения склад, щом можеш да имаш няколко градски жилища за семейството си?

— Това май има смисъл — отбелязах аз.

— В добавка, тук са били убити много хора — добави Коуди. — Тъй че никой не иска да се намира в близост до мястото.

— А… какво?

— Да — продължи той. — Трагично събитие. Тук бяха започнали да се забавляват купчина хлапета, но — твърде близо до територията на друга фамилия. Тя пък се уплашила и помислила, че ги нападат съперници, та хвърлили малко динамит през вратата. Разправят, че дни наред можело да се чуят виковете на оцелелите, но тогава вече била започнала истинска война и никой нямал време да дойде да помогне на нещастните хлапета.

Гледах го смаяно. Коуди започна да си подсвирква и продължи да работи. Искри. Трябва да си е измислил тази история, нали? Обърнах се, погледнах огромната, празна зала и потръпнах.

— Мразя те — промърморих аз.

— Хайде сега, не се дръж така. Негативните емоции привличат призраците.

Трябваше да си дам сметка — като цяло разговорите с Коуди бяха сред най-безрезултатните неща, които човек би могъл да върши. Вместо това потеглих да търся Меган и минах покрай Крадеца, който — разбира се — отказа да помага за пренасянето на каквото и да е до новата база. Намърда се в стаята на Коуди, намести се, а до него изникна претъпкан чувал.

— Омръзна ми да ме прекъсват — обясни той и посочи стената с пръст. Появи се опряна на нея врата. — Постави я в конструкцията си, а аз ще ѝ сложа ключ. О, и направи стените още по-дебели, за да не ми се налага непрекъснато да слушам вашия шум и дърдорене.

Коуди ми отпрати страдалчески поглед и можех да кажа, че си представя как зазижда Епичния.