Злочестие [bg]

Дъхът ми спря, когато блоковете каменна сол се понесоха към него. Проточих шия, за да погледна надолу, и купчината удари здраво, отскочи от Ейбрахам, а лентите се изопнаха. Блоковете се стовариха отстрани и разкриха ухиления Ейбрахам, с все още издигната ръка и покрита с живак длан. Скобата се оказа достатъчна, за да отбие тежестта на камъните.

— Това беше безразсъдно — викнах му аз. — Спри да опитваш да ме отстраниш от работа!

— По-добре да знам сега дали това ще действа — провикна се той към мен — отколкото да го установявам посред битката с Проф. Освен това бях относително сигурен.

— Още ли искаш да опиташ следващата част? — попита Коуди и застана до мен със снайперска пушка на рамо.

— Да, моля — отговори Ейбрахам, протегна ръка към нас и създаде щита. Той стана голям колкото него, блестящ и невероятно тънък.

Погледнах Коуди, свих рамене и поставих ръце на ушите си. Последва серия изстрели; за щастие, бяха заглушени, тъй че запушването на ушите не бе толкова необходимо, колкото би било иначе.

Живакът се набръчка и улови куршумите. Или, да кажем, ги спря — което, ако се замислим, не бе чак толкова впечатляващо, тъй като технически телата непрестанно вършеха това. И моето го беше правило от време на време.

Все пак живакът не се разкъса или раздели, тъй че беше ефективен щит, макар и, за съжаление, приложението му да бе ограничено. Ейбрахам нямаше свръхчовешки рефлекси; нямаше да може да спира вече изстреляни куршуми.

Той се обърна, живакът потече обратно към него и изръси куршумите по пода. Премина по ръката, а после по крака му, преди да изтече по ходилата му и да образува издигащи се към мен стъпала. Широко усмихнат, Ейбрахам се изкачи по тях.

Потиснах завистта си. Съмнявах се дали някога ще спра да желая да мога да заставя устройството да работи, но пък можех да избягвам да се държа детински по въпроса. Коуди и аз потупахме Ейбрахам по рамото и вдигнахме палци. Канадецът се усмихваше с нетипично задоволство, което беше хубава гледка. Не че не се усмихваше, просто усмивките му винаги изглеждаха под контрол. Изглежда рядко се наслаждаваше на живота. Повече го оставяше да тече край него и го наблюдаваше с любопитство, като надвиснала над някоя река канара.

— Това може би наистина ще стане — каза ми той. — Може би няма да загинем до един.

Вдигна ръка, живакът протече по нея и се събра в кръг над облечената му в ръкавица длан. Набръчкваше се и се движеше като миниатюрен океан с вълни и прилив.

— После направи кученце! — извика отдолу Мизи. — О! А после шапка. Направи ми сребърна шапка. Направи ми тиара.

— Тихо — отвърна Ейбрахам.

Джобът ми избръмча. Извадих мобилния и намерих поредното съобщение от Летящ рицар. Човекът ме смяташе за своя лична работилница за забавления. Отворих го.