Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Просто съм уморена.
Рита се облегна в стола си, вдиша дълбоко и затвори очи.
— Тук съм съгласна. — Храната и морският въздух си казваха своето. — Май ще се намърдам под чаршафите и ще почета малко.
— Добре. Лека нощ.
— Аврора? — обърна се Рита, като стигна до вратата, борейки се с нетипичния за себе си импулс да прегърне момичето. Изглеждаше толкова малка, толкова нещастна… толкова изгубена.
— Да?
— Отиди да се наспиш.
След час още будуваше. Виеше й се свят от страх. Каква ли тайна щеше да й разкрие Жан под натиска й? Досега си беше позволявала да се преструва, че тревогите й са неоснователни, да се самоубеждава, че са просто плод на свръхактивното й въображение. Но той разполагаше със силата да ги потвърди. Този мъж, който беше срещала един–единствен път, имаше способността да преобърне всичките й убеждения с главата надолу.
Около полунощ се предаде, намъкна джинси и пуловер и тръгна боса по дървената платформа. Нощта беше ясна, а, скътана в недрата й, луната представляваше ярка сфера, разливаща металическата си светлина върху чернеещите води. Никога през живота си не беше виждала толкова много звезди на едно място. Хиляди, милиони, безброй точици обсипваха нощния небосклон: малки струпвания и величествени съзвездия на милиарди, милиарди светлинни години разстояние. Паскал й беше разказала за времето, необходимо на звездната светлина да достигне Земята, за това как същите тези звезди можеше вече да са мъртви, угаснали в беззвучни космически взривове. Вселената беше безкрайна: дори видимият Космос имаше невъобразими пропорции.
Виждала ли си Аврора Бореалис? — беше я попитала веднъж Паскал, докато гледаха през прозореца на общежитието в рядко безоблачна нощ.
Кой?
Северното сияние, глупчо.
А.
Носиш неговото име — беше се подсмихнала по своя си загадъчен начин Паскал. — Името ти означава „светлина“. Аврора е богинята на зората в римската митология.
Докато вървеше към брега, имаше чувството, че зората е много далеч. Трябваше да се поразходи, да се поразсее. Какатра беше осеян със светлинки, които примигваха и блещукаха като запалени факли в тъмнината, до нея прииждаха на вълни смътни разговори на будни гости и служители, далечна музика. Нощта беше топла, въздухът — изпълнен с успокояващия ромон на заливащата брега вода.
Аврора странеше от осветените алеи и пътеки, осланяйки се напълно на лунното сияние. Пясъкът хладнееше приятно под стъпалата й, но камъните бяха ръбести и й се прищя да си беше обула кецовете. Докато стигна южния край на острова и минилетището, където хеликоптерът на Рубен ван дер Мейде се спотайваше в мрака като грамадно водно конче, краката вече я боляха сериозно.
На връщане Аврора забеляза твърдината на по-малко островче в океана. Върху гърбицата му се издигаше маяк, чийто дирещ лъч светлина проблясваше и изчезваше, проблясваше и изчезваше с хипнотичен ритъм. Движението му насочи вниманието й към закътано заливче, чиито извивки скриваха тялото на сграда, убягваща на окото от този ъгъл — всъщност едва ли се виждаше откъдето и да било другаде, освен откъм водата. Постройката беше огромна, внушителна, изградена от бели камъни и с впечатляваща полукръгла фасада. Определено имението на Ван дер Мейде: беше го виждала в един от епизодите на предаването „Звездни домове“ по Ем Ти Ви.
Интересът й внезапно се оживи и Аврора тръгна към стръмното, буренясало стълбище, водещо към плажа. Явно някога го бяха боядисвали в бяло и сега пообеленият, едва забележим слой боя светлееше и й показваше пътя; стъпалата бяха подредени неравно, наподобявайки ред криви зъби. Очевидно този маршрут към къщата вече не се използваше. Ненадейно Аврора се почувства като нарушител. Като се позамисли, май не беше далеч от истината.
Тукашното възприятие за далечина беше лъжливо и Аврора извървя доста път, преди да стигне имението, което й се беше струвало доста по-близо. Един от прозорците на приземния етаж беше открехнат, а каменната стена скриваше донякъде светлата стая зад него. Вътре две обърнати с гръб към нея фигури разглеждаха нещо в скутовете си с приведени една към друга глави. Аврора ги разпозна като двойката от по-рано днес: актьорите младоженци на борда на луксозната яхта. Боейки се да не я разкрият, приклекна и заобиколи до място с по-добра видимост. Разположението на вилата създаваше идеалните условия за подслушване.