Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Сандрин се смръщва.
— Това само по себе си е противоречие. Минната лудост по дефиниция води до смърт. Ако не се случи, значи не е минна лудост. — Той прави пауза. — Но, от друга страна, предполагам, смъртта идва за всеки от нас накрая, така че навярно не е честно. Колко време вече продължава?
— Не… питах само хипотетично.
Той не ми вярва, познавам го. Мисля си, че ще настоява за подробности, но накрая той само поклаща глава.
— Минната лудост не е болест, независимо че може да се отнасяме към нея като към болест. Това е магията на мините — някои хора се справят с нея, други — не.
— Зависи от благословията на боговете — кимвам аз. Дотолкова знам.
Той замислено накланя глава на една страна.
— Това е най-разпространеното обяснение, да. Винаги съм избирал да вярвам в него, но съществуват и други. По-малко поетични. Някой хора вярват, че зависи от други фактори — кръвта на човек или неговата физика. Сигурно по някакъв начин е вярно.
— Ако това е философска идея, не мисля, че ме интересува — казвам аз. — Как може и двете да са верни?
— Винаги съм смятал, че вярата в нещо му придава някаква истинност. В този случай ние може никога да нямаме сигурен отговор, така че вярата е единствената истина, с която разполагаме.
В мен кипи чувство на безизходност.
— Това не е отговор, а само пореден въпрос — казвам аз. — Чувал ли си за някого, който е имал минна лудост и е оцелял?
Той ме оглежда предпазливо, преди да поклати глава.
— Не — казва той, — никога не съм чувал за случай на минна лудост, която да продължи повече от три месеца, преди страдащият да загине.
Загине. Красива дума, по-хубава от умре.
— Как се случва? — питам, макар да не съм сигурна, че искам да знам отговора.
Той поклаща глава.
— Виждал съм го само веднъж с очите си. Не в битка. Беше години преди обсадата. Един беден, изплашен човек побягна от храма, когато разбра, че полудял от мините. Имаше обичай да ги убиват, дори още преди обсадата. Предполагам, че в този обичай е имало повече милост. Въпреки това човекът беше изпаднал в ужас и избяга в едно близко село, за да потърси убежище. Никой не пострада, когато накрая той изгуби всякакъв контрол, но въпреки това гледката беше ужасяваща. Почти нищо не остана от него след това и се надявам никога да не ти се налага да го видиш с очите си.
Иска ми се да изкопча още подробности, но си сдържам езика. Не искам да вкарам тези образи в ума си. Не искам да виждам как това се случва на Блейз всеки път, щом затворя очи. Колкото и страшни да са кошмарите ми за Крес, знам, че предпочитам тях вместо другото.
— Ами ако продължи повече от три месеца? — питам вместо това. — Ако някой оцелее след мините, ако е придобил дарба като Пазителите… и все пак понякога не може да контролира силата си?
Отново той притихва за известно време, погледът му става далечен, докато напряга ума си за отговор.
— Тази сила опасна ли е?
Не отговарям веднага, макар че знам отговора много добре. Само преди часове Блейз едва не унищожи цялата столица на Ста Криверо. Колко ли хора биха загинали при едно такова бедствие? Бих се учудила, ако изобщо някой се отърве жив.
— Никой не е наранен — отговарям.
Този отговор е непълен и Сандрин, изглежда, го разбира. С пъшкане става на крака и ми подава ръка.
— Ела, искам да те запозная с един човек.
Повежда ме през лабиринта от улички. Те са празни, тъй като всички чакат за храна при портите, но има нещо смущаващо заради тишината. Повече от всякога лагерът изглежда като мъртво място. От тази мисъл ме побиват тръпки и за да ги потисна, забързвам крачка да настигна Сандрин.
Отвежда ме накрая до друга къща с провиснал покрив и врата, която едва закрива входа. Вместо да тръгнем към вратата обаче, той ме повежда зад къщата, където на парче суха земя виреят няколко проскубани растения: яркожълти чушки, виолетови патладжани и бледозелени пъпеши медна роса. Неочаквано посрещане заради шокиращата изненада от цветове.
Близо до градината една прегърбена жена с къса черна коса стъква слаб огън. Над него, на ръждясала метална рамка, виси голям чугунен съд.
— Мина — извиква Сандрин, когато приближаваме, и жената се извръща да ни погледне през рамо. Изражението й е сурово, но се смекчава, когато вижда Сандрин.
— Дошъл си да направиш нещо полезно? — пита го тя и му сочи една торба до нея от груб конопен плат, пълна с продълговати, оранжеви сладки картофи. — Трябва да се обелят.