Ранни дългове ((книга първа))

Неговата поетическа флотационна фабрика работеше прецизно. Той не дялаше „мек“ камък, дялаше гранит и кремък. Не с длето — с голи ръце, със сърцето си дялаше. Опияняваше се в дялането. Мисълта му нямаше почивни дни. Беше нещо като гранична застава срещу застоя, рутиниерството. Винаги в бойна готовност. Всички негови приятели знаят, неколцина — Иван Динков, Александър Миланов, Любомир Левчев, Михаил Берберов — са писали как разточително разхвърляше великолепните се остроумици Коста. Блясъкът на тези остроумици още дава отражение във Враца, където тридесетгодишният поет живя една година. Още се помнят и разказват анекдоти и истини около участията му в литературни четения във Враца, Бяла Слатина, Борован, Мездра, редките му, но впечатляващи появи във врачанския вестник. А шофьорът Симеон Ваков, син на бедното село Сумер, все повтаряше: „Толкова човешки никой не е разговарял с мен.“

С Коста може да се каже, че сме като братя. Дори повече от братя. Сприятелихме се от първото виждане. И нищо не можа да помрачи приятелството ни — нито житейските перипетии, нито различния път, нито „промените“ и коварните болести…

Той беше издал стихосбирката „Сатири“ когато дойде във Враца. Аз — начеващ автор, печатил стихове и разкази във военните издания и във врачанския вестник „Отечествен зов“. Помежду ни просвяткваше някаква искра, която не ни даваше да се разделяме. Той пристигаше в работата ми към края на работния ден: къса, малко остра коса, зелена фланелка, сив панталон, живи, святкащи очи и една, като че ли извиняваща се усмивка. Влизахме в „Кошницата“ — заведение към хотел — ресторанта „Балкан“, после тръгвахме по пътя към „Вратцата“, в заведението „Чайка“. Говорехме за всичко — за нови книги, за театър, за класици и за начеващи, за моето и за неговото село. Те бяха купили къщичка в Курило — там живееха майка му и сестра му. В ресторант „Чайка“, още не настанили се на масата, пристигна възрастен сервитьор — нищо не бяхме поръчали, а човекът носеше малка каничка с ракия, салати, поклони се и попита: „Друго какво?“… Коста му се усмихва приятелски, а аз се изумявам — от няколко дни е в града ни и вече го срещат повече от свой. Вечерта продължаваше във врачанския бар „Република“, който, след представленията, населяваха основно артистите от драматичния театър. Младите тогава Богдана Вульпе и Мария Карамихайлова (Мици) бяха прехласнати по изгряващата звезда на българския поетически небосклон и търсеха непрестанно поводи да бъдат около него. Но не беше лесно.

Колкото, невероятно за годините си, беше остър и остроум, толкова Коста Павлов беше земен, непрактичен, раним от псевдокултурието, показността, бруталността.

Не съм го виждал да танцува във Враца. Да го отвоюва обожателка. Да даде какъвто и да е материал за вестника, нищо че бяха близки с главния редактор Соколарски и журналистите го търсеха постоянно (има само едно изключение — с няколкоредов отзив).

Призори влизахме в най-близката шкембеджийница, а след час — два трябваше да бъда на работа. Към обяд Коста наминаваше да види „как съм“, отивахме някъде да хапнем по нещо, той се прибираше в квартирата, за да „изкара надницата си“, и към шест след обяд бяхме отново заедно. Не чувствахме умора — аз на двадесет и три, Коста на тридесет години — силни, издръжливи, търсещи. Той — бивш бегач на дълги разстояния, рекордьор, аз още играех футбол и волейбол, тенис на маса… И след упорития работен ден започваше нашата следваща безкрайна вечер… Само Лили Зарчева, с която работехме в една стая, сутрин ме посрещаше с майчински угрижена, и укорна, усмивка. И казваше с нея всичко.