Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— Господин Холидей? — попита секретарката с тих и напевен глас. Това бе същата жена, с която бе говорил по телефона вчера следобед.
— Да — представи се Бен. — Имам среща с господин Мийкс.
Тя взе телефона и зачака.
— Господин Холидей, сър. Да. Да, добре. Остави слушалката и вдигна поглед.
— Изчакайте минутка, господин Холидей. Моля, седнете.
Бен се озърна наоколо и седна в края на един диван. На масичка до него имаше списания и вестници, но той не им обърна внимание. Погледът му блуждаеше из приемната — една добре осветена, приятна зала, със стабилни дървени бюра и пастелно боядисани стени и подове.
Подир няколко минути телефонът на рецепцията иззвъня. Тя вдигна слушалката, заслуша се, след което я остави.
— Господин Холидей? — махна с ръка на Бен. — Моля, оттук.
Преведе го през един коридор зад бюрото си, който минаваше покрай редица затворени врати и се разклоняваше вляво и вдясно. По-нататък Бен нищо не можа да види.
— Вървете по коридора, после вляво по стълбите до една врата в дъното. Господин Мийкс ви очаква.
Секретарката се обърна и си отиде на бюрото. Бен Холидей остана на мястото си, загледан първо в празния коридор, след което в отдалечаващия се силует на секретарката, после отново в коридора.
Е, какво чакаш? — смъмра се сам.
Мина през коридора до разклонението му и свърна вляво. Вървеше покрай затворени врати, които нямаха табелки и номера. Флуоресцентната светлина на тавана изглеждаше бледа на фона на пастелните синьо-зелени стени на коридора. Дебел мек килим поглъщаше шума от обувките му. Наоколо бе съвсем тихо.
Тананикаше си мелодията от „Зоната на здрача“ и така стигна стълбището, по което започна да се изкачва.
То свършваше пред тежка дъбова врата с надпис „Мийкс“ на месингова табелка. Бен спря пред вратата, почука, натисна гравираната метална дръжка и влезе.
Озова се направо пред Мийкс.
Той бе много висок — над метър и осемдесет, стар и прегърбен, с грубовато лице и бяла сплъстена коса. Носеше черна кожена ръкавица на лявата си ръка, а дясната му я нямаше и празният ръкав на кадифеното му сако бе пъхнат в джоба. Воднистосините му очи бяха студени и ре вторачиха в очите на Бен. Мийкс имаше вид на човек, оцелял подир множество битки.
— Господин Холидей? — попита той почти шепнешком. Звучеше като гласа на секретарката. Бен кимна.
— Аз съм Мийкс — той леко наклони глава. Не протегна ръка да се ръкува, Бен също. — Моля, влезте и седнете.
Обърна се я се отдалечи, едва вървейки — краката изглеждаха не го държаха вече. Бен безмълвно го последва като се оглеждаше наоколо. Кабинетът му беше елегантен, мебелиран е голямо старо бюро от полиран дъб, съответни столове с кожена тапицерия и работни маси, както и малки масички, отрупани с карти, списания и папки с документи. Трите стени бяха обградени с библиотечни рафтове, пълни със старинни издания и различни произведения на изкуството. Четвъртата стена беше цялата в прозорци, но с плътно спуснати завеси, тъй че се осветяваше с особена матова светлина само от лампите на тавана. Дебел мъхест килим със землистокафяв цвят бе проснат на земята като сено. Стаята ухаеше слабо на лак и стара кожа.
— Заповядайте, господин Холидей, седнете — Мийкс му посочи един стол пред бюрото, после го заобиколи и седна на въртящия се стол от другата страна, като с мъка се отпусна върху протритата му кожа. — Не мога вече да ходя като на времето. Краката не ме държат. Старостта си казва думата. На колко сте години, господин Холидей?
Бен вдигна поглед, докато сядаше. Проницателните очи на стареца не се отместваха от него.
— През януари ще стана на Четирийсет — отвърна той.
— Хубава възраст — поусмихна се Мийкс, макар и хладно. — На Четирийсет мъжът е в разцвета на силите си. Знае какво иска и може да го постигне. Сигурно и с вас е така, господин Холидей?
Бен се подвоуми.
— Май да.
— Вижда се по Очите ви. Очите говорят по-добре от думите. В тях се отразява душата на човека, сърцето му. Понякога издават тайни, които човек би предпочел да скрие — той замълча. — Какво да ви предложа за пиене? Кафе или коктейл?
— Нищо, благодаря — Бен неспокойно се размърда на стола си.
— Струва ви се невъзможно, а? — промълви Мийкс и свъси вежди. — Ландовър. Май не ви се вярва, че съществува.
Бен замислено проучваше лицето на другия.
— Не съм сигурен.
— Допускате, че е възможно, но се съмнявате. Стремите се към предизвикателствата, които ви се обещават, но се страхувате, че може да се окажат вятърни мелници. Само като си помисли човек — нещо, което никой на земята не е виждал! Звучи невероятно. Както се казва напоследък — твърде добре, за да е истина.