Меч в бурята [bg]

Арбон почака на седлото, накрая слезе и си разкърши гърба. Възрастна жена му донесе чаша вода, която той взе с поклон и изпи водата на един дъх.

— Сърдечни благодарности, майко.

— Не съм ти майка, прасе такова! — сопна се старицата. — Но гостоприемството е свещено.

Арбон се поклони отново и върна чашата.

— Така си е.

Друга жена му даде къшей хляб и парче пушена риба. Времето минаваше бавно и слънцето вече клонеше към залез, когато вратата се отвори. Първо излязоха жените с черни дрехи, после младежите, накрая Руатан, Рибарския леърд и синовете му.

Руатан доближи Арбон и каза:

— Споразумяхме се. Но трябваше да обещая на техния владетел един разплоден бик и десет телета за клане.

Откъм брега тичаше още един младеж, висок и строен, с черна коса и светли очи.

— Какво става тук? — извика той невъздържано.

— Твърде незрял си, за да изслушаме и тебе — грубо отвърна Рибарския леърд. — Приехме почтено предложение. Край на кръвната вражда.

— Край ли?! — кресна младежът. — Никакъв край! Този касапин закла братята ми. — Извъртя се към петимата до жените. — Как можахте да се съгласите? Кръвта на шестима попи в земята. Ваши близки. Ваша кръв! Никога няма да се оженят, никога няма да отгледат синове. Нима струват няколко жалки кончета? Кръвта зове за кръв. Техните души жадуват справедливо възмездие.

— Затвори си устата! — изръмжа Рибарския леърд. — Нищо ли не разбираш? Твоите братя умряха в битка. Никой не ги е издебнал в тъмното, никой не им е прерязал гърлата, докато са спали. Изправиха се срещу враг, който ги победи. Този враг прояви похвална смелост, като дойде тук. Прояви и уважение към нас, спази обичаите на народа келтой. Но има и нещо по-важно, момченце. Аз съм твой повелител и ти казвам, че с тази кръвна вражда е свършено.

Младежът постоя смълчан, после се втурна към лодката си. Рибарския леърд пристъпи към двамата мъже от риганте.

— Изпрати ми добитъка, но не идвай повече, Убиецо Руатан. Вече не си добре дошъл в земите на паноните.

Руатан кимна и не каза нищо. Яхна коня си и пое по обратния път. Тълпата се дръпна, за да мине. Арбон му върна меча и Руатан окачи ножницата на колана си.

— Свърши ли се? — промърмори старшият пастир.

— Не и докато е живо онова момче. Някой ден ще дойде да отмъщава и аз ще го убия. И всичко ще започне отначало.

— Значи жалко за конете.

— Не — възрази Руатан невесело. — Те са отплата за кръвта. Аз сложих началото на враждата, когато убих онези двамата. Позволих на гнева да се наложи над разсъдъка. Каквото засях, приятелю, това жъна.