Меч в бурята [bg]

— Кой е следващият?

Един обърна коня си и се отдалечи. Другите го последваха.

И тогава той погледна към битката на пътя. Бойците на пердиите бягаха към гората. От север настъпваше Пантерата на Апий в боен строй. От юг настъпваше последната Пантера от походната колона.

Чу тих стон. Кочияшът още беше жив. Кон извади кинжала си, измъкна копието от гърба му и обърна с крак тялото по гръб. Вдигна ножа за удара на милосърдието… но видя уплашените очи на момчето, което попита:

— Къде е баща ми?

Кон прибра оръжието в канията. Имаше кръв и по гърдите на момчето, където бе излязъл върхът на копието. Този хлапак приличаше малко на Брефар…

— Къде е баща ми? — повтори раненото момче.

Закашля се и по устните му изби кървава пяна.

— Кралят ли е твой баща?

— Да. Най-великият воин на пердиите. Къде е той?

— Ей там — махна с ръка Кон и седна до умиращото момче.

— Може ли да го повикаш?

— Не ми се вярва да чуе. Как се казваш?

— Аракар. Свечерява ли се?

Кон плъзна длан над очите му. Зениците не помръднаха, клепачите не примигнаха.

— Да, вече се свечери. Почини си, Аракар. Поспи.

Момчето затвори очи. Туниката му беше подгизнала в червено, но от раната вече не изтичаше кръв. Лицето белееше, главата се килна немощно. Кон опипа пулса на шията му. Усети няколко слабеещи удара. После те спряха.

Валанус дойде да седне от другата страна на трупа.

— Ти извоюва своето отмъщение, Демонски меч.

— Да, отмъстих.

— Не личи това да те радва, приятелю.

Кон се изправи тромаво и огледа бойното поле. Хиляди тела покриваха земята около мястото, където се бе строило защитното каре, а по средата се виждаха и стотици убити войници от Каменната армия.

Гарваните вече кръжаха над пътя. Кон се отнесе в мислите си към зелените хълмове на риганте, към величавите заснежени върхове на Кайр Друаг, към спокойния и отмерен ритъм на живота в Три потока.

— Наситих се на клане — въздъхна той.

— Жалко — въздъхна Валанус. — Истинското клане ще започне тепърва.