Меч в бурята [bg]

Кон се обърна бавно — Моригу стоеше до него, силуетът ѝ откроен от пламъците в траповете.

— Конавар, ти пусна мечока на свобода — добави тя. — И ще го направиш отново.

— Няма. Поучих се.

— Мечокът е част от тебе. Ще си вземе своето, като му дойде времето.

— Не искам да споря с теб — отказа се Кон. — Надявах се отмъщението да има вкуса на мед по езика. Така беше, но само за миг, когато забих меча. А когато видях момчето…

— И вместо мед по езика имаше само киселини в стомаха. — Моригу кимна. — Но ти не си избил всички тези пердии с двете си ръце. Ти беше обикновен боец в тази война. Да, поведе конницата обратно и спаси живота на стотици войници от Каменната армия, но в края на краищата не наклони с това везните на другата страна.

— Как ми се иска двамата с Бануин да не бяхме идвали тук…

— Безплодните желания са храната на бедняците — укори го старицата. — Ела да се поразходим из хълмовете, където въздухът е чист и мога да помириша свежите листа.

Кон с изненада откри, че иска да тръгне с нея. А после проумя, че колкото и зло да върши Моригу, тя поне си остава същество от родната му земя, което бе видял за последен път сред планините на риганте, където му беше мястото.

Изкачиха се до място, където дърветата свършваха. Моригу намери закътана падинка и тупна с крак по един корен, който се измъкна от пръстта, та тя да може да седне. Старицата се облегна на дървото.

— Така е по-добре…

Кон седна на земята. Оттук виждаше обърнатата колесница. Трупът на Карак бе отнесен отдавна.

— Той наруши своята геша — промълви Моригу.

— За кого говориш?

— За Карак. Казах му, че ако се пролее кралска кръв, няма да доживее четирийсетия си рожден ден… който щеше да е днес, между другото. Затова удави своя брат, удуши жена му и отрови сина му. Въобразяваше си, че е надхитрил съдбата. Но вдовицата на брат му го нападна с нож и го поряза. Карак вече бе убил брат си, за да му отнеме короната. Значи беше повелителят на племето пердии, а кръвта му — кралска. Собствената му кръв го обрече на гибел.

— И да не го беше порязала, аз щях да се разправя с него — натърти Кон.

— Не. Ти беше убит при атаката на конницата.

— Не съм убит.

— Прости ми — сепна се Моригу, — забравих за миг, че говоря с човек. За тебе времето минава както за листо — от пъпката напролет до съсухрянето наесен.

— А за тебе е различно, така ли?

— Толкова различно, че умът ти няма да го побере. Виждала съм раждането ти стотина пъти, смъртта ти — също. В един живот се простуди лошо и живя по-малко от година. В друг мечокът те уби.

— И къде протичат другите ми животи?

— В сянката на Кайр Друаг.

— Защо не съм виждал тези свои двойници?

Моригу затвори очи.

— Ако не бях толкова уморена, щях сама да си зашлевя плесница, че изобщо подхванах този разговор. Нека оставим настрана главоблъсканицата с оплетените нишки на света и се върнем към обичайното. — Тя го погледна. — Защо излезе посред нощ?