По следите на злото [bg]

Трейси се втренчи в Хънтър за няколко секунди. Телефонното обаждане, което току-що бе получил, определено го беше накарало да започне да се държи малко странно.

— Да, разбира се. — Тя дръпна ципа на чантата си и извади телефона си. — Непознат номер, виждаш ли? — Трейси показа екрана на Хънтър. — Сигурно е студент.

Сервитьорката донесе питиетата им и ги сложи на масата.

— Две "Каол Айла Мох". — Тя изобщо не произнесе правилно името.

Джули тръгна и Трейси най-после отговори на обаждането.

— Професор Адамс — каза тя и слуша пет секунди. — Моля… кой се обажда?

Хънтър се намръщи още повече.

Трейси слуша още няколко секунди.

— Какво? — попита тя и направи гримаса, а след това погледна Хънтър. — Какви ги говорите?

— Какво става? — беззвучно оформи с устни Хънтър.

— Кой се обажда? — отново попита Трейси. — Ако това е идеята ви за шега, тогава вие сте много болен. Трябва да потърсите помощ.

Хънтър разбра, че Трейси полага усилия да овладее гнева си, въпреки че явно започваше да се ядосва.

— И ако случайно сте някой от студентите ми — продължи тя, — кълна се, че ще разбера кой сте. И след това ще бъдете освободен от часовете ми и докладван в управителния съвет на Калифорнийския университет, чувате ли?

Хънтър видя, че изражението на лицето на Трейси се промени от ядосано отново на озадачено. И после започна да се прокрадва страх.

— Какво? Кой?

...

Погледът й изведнъж придоби решителност.

— Вие сте извратен… вие… — Трейси отмести очи от Хънтър и погледна екрана на мобилния си телефон.

Обаждането очевидно беше приключило.

— Какво стана? — попита Хънтър.

— Някакъв извратен шегаджия — отговори Трейси, видимо разтърсена от обаждането. — Сигурно го познавам, някой от студентите ми… или от бившите студенти. — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че нормален човек може да си помисли, че това е смешна шега.

— Каква шега? Какво каза? — Хънтър се наведе напред и сложи лакти на масата, като внимаваше да говори тихо и спокойно.

— Глупости. Не бяха смешни. Не искам да ги повтарям.

— Трейси… — Гласът на Хънтър беше умоляващ. — Кажи ми точно какво каза човекът, който се обади.

Тя го погледна. Беше трогната от загрижеността му. Пое си дълбоко дъх, взе чашата с уискито си и изпи половината на една глътка.

Хънтър чакаше.

— Той каза, че току-що е… — Трейси млъкна и отново си пое дъх — убил родителите ми.