По следите на злото [bg]

— Лушън съществува реално? — Гласът на Трейси, от друга страна, се засили и се изпълни със страх. — Какво означава това, по дяволите, Робърт?

Хънтър издържа на погледа й.

— Може ли да излезем навън? Моля те.

— Не, Робърт, не може да излезем навън. — Към коктейла от чувства в тона на Трейси се добави нотка на гняв. — Искам да знам за какво, по дяволите, говориш, при това веднага. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не е смешно.

— Ела с мен навън, моля те — настоя Хънтър и отново посегна към ръцете й, но Трейси пак ги дръпна.

— Не. — Тя му хвърли поглед, който граничеше с отвращение. — Кажи ми какво имаш предвид.

Гласът й стигна до околните маси и двойката вдясно от тях погледна неодобрително Хънтър. Те явно предполагаха, че той е виновен за онова, което става между него и Трейси.

Хънтър трябваше да продължи. Не можеше да протака повече. Трябваше да й каже.

— Човекът, когото преследваме в момента — започна той, — е същият, който взриви "Уиски Атенеум" преди една седмица. Името му е Лушън Фолтър. Той съществува реално.

Едва тогава Трейси разбра.

С Хънтър не се бяха виждали от бомбения взрив. Вярно, бяха разговаряли по телефона, но той никога не обсъждаше разследванията си с никого, който не е свързан със случая, нито дори с Трейси, ала тя го беше видяла по телевизията след експлозията в "Уиски Атенеум". Гледаше новините и четеше вестниците. Помнеше, че агентът на ФБР, до когото стоеше Хънтър по време на пресконференцията по телевизията, увери гражданите на Лос Анджелис, че случилото се не е дело на терористична организация, а на един човек, не терорист, а беглец, който е избягал от затвора преди няколко седмици и е решил да отмъщава. Агентът на ФБР не спомена на кого и защо иска да отмъщава беглецът, но каза името му — Лушън Фолтър. Трейси беше толкова разтърсена от обаждането, че едва сега направи връзката.

— Какво? — Гневът й се превърна в тъга и сълзите най-сетне потекоха от очите й. — Някаква шега ли е това?

Хънтър едва забележимо поклати глава.

— Лушън не се шегува.

— Тогава какво искаш да кажеш, Робърт? — Тя си пое дъх, но до белите й дробове, изглежда, не достигна кислород. Гласът й потрепери. — Че родителите ми току-що са били убити в дома си и че убиецът им ми се е обадил по телефона… само за да се забавлява?

Хората на другите маси започнаха да се обръщат и да ги гледат.

Хънтър почувства, че тялото му се разтрепери. Сърцето му се късаше, като гледаше Трейси в това състояние, но не можеше да направи нищо. И най-лошото беше, че знаеше, че това е само началото на болката й. Щеше да стане по-лошо. Много по-лошо.

— Защо? — попита Трейси. — Защо този луд, който взриви бар миналата седмица, ще вземе на прицел родителите ми? Защо ще ги убива? В това няма никаква логика, Робърт.

Хънтър отмести поглед встрани само за момент. Когато отново погледна Трейси, очите му се бяха зачервили. Направо чувстваше, че душата му умира.