Хилядният етаж [bg]

ЕЙВЪРИ

— Аз ще отворя! — провикна се Ейвъри, когато късно вечерта на вратата се звънна. Не че родителите й бяха от хората, които отваряха собствената си врата. Тя обаче искаше да даде на Уот време да се стегне преди да се срещне с тях, тъй като щяха да пътуват заедно с ховер до университетския клуб. Атлас вече беше тръгнал, за да вземе Лида, и Ейвъри се стараеше да не мисли по този въпрос.

— Уот! — възкликна тя, отвори широко вратата и се закова на място, когато го видя в новия смокинг. Елегантният сатен обгръщаше фигурата му и той изглеждаше по-висок, подчертаваше силните, изчистени линии на носа и челюстта и мургавата му кожа. — Стои ти великолепно — подхвърли тя и сърцето й започна да бие неочаквано бързо.

— Беше забавно, когато отидохме да го поръчаме заедно. — „Забавно и още как“, помисли си Ейвъри. — Между другото, взел съм ти нещо. — Уот прочисти гърлото си и й подаде малка кадифена кутийка.

— Не трябваше… — Ейвъри замълча, когато отвори кутийката. Вътре бе поставено миниатюрно искрящо цвете, едно от генетично променените така, че да привличат светлината по същия начин, по който магнитите привличат метал. То вече привличаше част от светлината в стаята, придобиваше призрачен блясък, макар да не излъчваше погълнатата светлина. Искрящите цветя бяха странни; бяха станали много по-евтини от времето, когато бяха създадени преди десетилетия, защото живееха по няколко часа и умираха. Но пък бяха наистина красиви, ако попаднеш на тях в нощта, когато цъфтят.

— Знам, че не обичаш отрязани цветя — обясняваше Уот, — но не можах да се сдържа. Исках да ти подаря едно още от онази вечер в „Бъбъл Лаундж“.

— Много е красиво. Благодаря ти — каза Ейвъри. — Самата цветна пъпка беше мъничка, по-малка от нокътя й, и сега вече искреше в златно. Тя я намести зад ухото, открито от вдигнатата й коса. Отиваше великолепно на роклята й — дълга, тясна, обсипана с малки огледални късчета. Беше й допаднала изтънчената ирония, че когато хората се опитат да я погледнат, ще виждат отраженията си.

— Това ли е известният Уот? — провикна се майката на Ейвъри от входа. — Влез! Чували сме толкова много за теб!

„Споменах го един-единствен път“. Ейвъри се изчерви от смущение, докато въвеждаше момчето.

— Уот, много ми е приятно, че най-сетне се запознаваме. — Елизабет подаде ръка. На всеки пръст блестеше по един огромен диамантен пръстен.

Уот я стисна, без да се смущава.

— Благодаря. Изглеждате чудесно тази вечер, госпожо Фулър. — И за изненада на Ейвъри, й намигна — бързо, но достатъчно флиртаджийски, за да накара майката на Ейвъри да се разтопи. Откъде знаеше да използва този малък трик?

— Кажи ми — започна майката на Ейвъри с нова топлота в гласа, — защото Ейвъри отказва. Вие двамата как се запознахте?

— Срещнахме се в една от игрите с промяна на реалността. След като видях Ейвъри, разбира се, повече не можах да се съсредоточа върху играта — обясни Уот. — Затова започнах да я преследвам, да й изпращам цветя, докато не се съгласи да излезе с мен.