Хилядният етаж [bg]

Хиръл беше от катерачите, от момчетата, които обикновено висяха на някое въже, докато останалите от екипа се справяха в тунела горе — работата му изискваше кураж или просто сляпа арогантност. Затова той имаше шкафче от пода до тавана, на чудесно място близо до изхода. Тя премести тъмносивия му гащеризон, направен от тънко, но напълно непропускливо карбоново влакно, и тежкия шлем, който се предполагаше, че ще го предпази от мозъчни увреждания, ако падне от двеста етажа. Не че беше полезен, защото повечето поправки се извършваха на горните етажи, където височината и опъването на кабелите водеха до изключване на асансьорите.

Под ботушите му за катерене и магнитните ръкавици откри онова, което търсеше: малкия идентификационен чип, който пасна на мястото си на шлема.

— Нямаш работа тук.

Тя се врътна и пъхна идентификационния чип на единственото място, за което се сети — в сутиена си.

— Извинявам се — заговори тя на младежа, който стоеше пред нея, скръстил яките си ръце. — Прибирам някои от нещата на Хиръл Караджан.

— Хлапето, дето го прибраха за наркотици ли? — изръмжа той.

Хлапе ли? Този тип едва ли беше повече от две-три години по-голям от Хиръл. Въпреки това тя кимна.

— Да, аз съм приятелката му.

— Виждал съм я тук и преди — подвикна единият в ъгъла. — Остави я на мира, Нуру.

Нуру обаче остана да наблюдава Райлин и тя грабна първото, за което се сети — беззвучната пищяща свирка на Хиръл, сякаш тя щеше да му бъде от полза в затвора — и тръшна вратата на шкафчето.

— Тръгвам си.

Докато излизаше, ги чу да си говорят. Повечето думи бяха прекалено тихи, за да ги разбере, но долови „адски тъпо“ и „не би трябвало да й причинява подобно нещо“, а след това й се стори, че споменават името на Ви. Запита се дали изобщо е успяла да ги заблуди с обяснението си.

Тръгна бързо към местния влак С и слезе на 17-и, сбърчи нос, когато усети мириса на машинна смазка. Отдавна не беше слизала под трийсет и втори и почти беше забравила колко е потискащо тук. На долните двайсет етажа бяха разположени охладителните системи на Кулата, с истински лабиринт от стаички, пръснати между тях. Стените тук бяха по-дебели, таваните по-високи, обезопасени с тройно подсилено желязо, което поддържаше невъобразимата тежест на Кулата над главите им.

Асансьорът беше почти празен. Въпреки това Райлин изчака всички да слязат и да тръгнат към машинните помещения или далечните си апартаменти. Когато всичко беше чисто, извади идентификационния чип на Хиръл от сутиена си и го използва, за да отвори малка, почти невидима врата в коридора, където пишеше „Само за персонал по поддръжката“.

Вътре цареше непрогледен мрак, чернотата я притисна като тежест. Райлин заопипва за правилния бутон. Откри го, след това се поколеба. Не можеше да рискува да привлече нечие внимание. Може би някой някъде щеше да види светлината на място определено за поддръжка и щеше да забележи, че асансьорният тунел на седемнайсети е зает, когато би трябвало да е празен.