Хилядният етаж [bg]

„Чудесно. Среща тук“. Следваше място, на което да се срещнат.

Райлин посегна да върже косата си на опашка, за да изглежда като най-обикновена ученичка, която просто се разхожда в събота с раница, пълна с домашни. Според инструкциите слезе на 233-ти етаж. Възрастна жена се блъсна в нея, когато слизаше от асансьора, и Райлин побърза да затегне презрамките на раницата. Светлините по етажите избледняваха с напредването на деня; сигурно бе станало поне шест. Райлин подмина няколко робота перачи и магазини за нудълс за вкъщи и зави по Хай Стрийт.

Мястото бе начално училище „Фишър“. Не може да бъде!

Забави крачка, докато минаваше, малко стресната от мрака. Празните прозорци на училището я гледаха подигравателно.

— Радвам се, че успя — чу гласа на Ви откъм игрището.

Райлин се огледа и в двете посоки преди да се прехвърли през защитната ограда. Ръцете й бяха побелели, когато скочи от другата страна.

— Ето ме — каза тя и погледна назад към решетките, по които през междучасията се катереха и холограми на маймуни наред с децата. Над тях се издигаха клоните на дървета, осеяни с къщички за игра с причудливи форми като коруба на костенурка или гигантски облак. Тук беше по-хубаво, отколкото в нейното основно училище, едва седемдесет етажа по-долу.

Обувките на Райлин потънаха в рециклираната гума, която покриваше земята. Ви пристъпи напред от сенките. На лицето му играеше хитра усмивка.

— Защо не се видяхме в стоманената гора? — попита тя, но Ви поклати глава.

— Твърде много хора има там. Какво ми носиш?

Райлин сви рамене, за да свали раницата, и след това я задържа здраво. Цялата тази работа никак не й харесваше. Дълбоко вкорененият й инстинкт за оцеляване се размърда, предупреди я, че нещо не е наред.

— Първо парите.

— Да видим какво ми носиш — разсмя се Ви и дръпна раницата от ръката й.

Райлин стисна гневно зъби, когато той изсипа съдържанието й на земята и го заразглежда.

— Свалила си името от Стъпалцата. — Той изви вежди.

Тя се стараеше да остане безизразна.

— Знаеш, че няма значение. Никой не дава пет пари на кого са били предписани Стъпалцата.

— Да не би да се опитваш да го защитиш?

Райлин притаи дъх. Отвори уста да каже нещо, да отрече, че има чувства към Корд…

— Все тая, права си, няма значение. Не знаеш откъде ги е докопал Хиръл, нали? — попита Ви и я стрелна с поглед. — Така и не ми каза.

Райлин поклати глава, чувстваше се замаяна. Да не би Хиръл да беше казал на Ви, че той е откраднал Стъпалцата? Сигурно го беше направил, за да я защити.

Ви прехвърли наркотиците в една торбичка и въздъхна драматично.

— Съжалявам, но това не е достатъчно.

— Как така не е достатъчно?

Ви поклати глава.

— Не мога да ти дам петнайсет хиляди за това. Едва мога да ти дам и десет.

— Ти лъжлив дребен… — Райлин се хвърли напред, но Ви протегна ръце и я стисна за раменете, стисна ги толкова силно, че Райлин почувства, че се е натъкнала на стена. Той я побутна и тя залитна назад, задъхана.