Хилядният етаж [bg]

Най-отпред на опашката беше застанал кавалерът на Ейвъри. Уот, ако си спомняше правилно. Никой не й го представи на партито на Ерис, когато го видя да се влачи след Ейвъри като изгубено кутре. А сега беше неин кавалер на галата в университетския клуб! Струваше й се невъзможно да се появи в живота им изневиделица, без минало и без обяснения.

— Уот, нали? — попита тя и се присламчи към него. — Тук си с Ейвъри.

— Нали знаеш, че не можеш просто така да прередиш цялата опашка и да застанеш най-отпред?

— Няма проблем, всички са ми приятели — заяви тя и махна небрежно с ръка. Поне донякъде това беше истина.

— Кой съм аз, че да споря с подобна логика — отвърна той и устните му трепнаха, когато потисна усмивката си. Този да не би да й се присмиваше? — След като очевидно си много жадна, да ти купя ли нещо?

— Барът е безплатен — сопна се тя раздразнено, когато барманът с бели ръкавици се обърна към Уот. Тя понечи да му каже, че иска…

— Уиски със сода за дамата. Бира за мен. И чаша шампанско — поръча Уот.

Когато барманът му подаде напитките, Уот и Лида се отдръпнаха настрани, до висока маса, покрай скупчилите се хора.

— Откъде знаеш какво искам? — попита Лида малко объркано. Уиски със сода не беше дамска напитка, но тъкмо тя я успокояваше, когато бе силно възбудена.

— Познах — отвърна небрежно момчето. — Внимавай. Едно е предостатъчно.

Тя го стрелна стреснато с поглед. Какво, по дяволите, имаше предвид с това? „Едно е предостатъчно“ казваха в Силвър Коув. Уот обаче отпиваше невинно от бирата си.

“ Извинявай — каза тя с най-милия си глас. — Дори не съм се представила. Аз съм Лида Коул. — Подаде ръка и Уот я пое. Продължаваше да се подсмихва противно.

— Знам — отвърна той.

— Не е честно — продължи тя, по-объркана, отколкото искаше. — Не знам нищо за теб! Разкажи ми за себе си.

— Аз не съм никак интересен — отвърна той небрежно.

— Къде учиш?

— В гимназия „Джеферсън“.

Тя се намръщи и й се прииска да провери на лещите си, без да привлече внимание.

— Не я знам. Ти…

— Намира се на двеста и четирийсетия етаж — прекъсна я той и я погледна. Не беше висок, но в стойката му имаше нещо внушително. Прииска й се да са седнали.

— Ясно — отвърна Лида, тъй като не знаеше какво друго да каже. Не беше разговаряла с човек от толкова надолу дори когато живееше на километър и половина по-високо от него. — И как каза, че си се запознал с Ейвъри?

— Не съм казал. — Той й намигна. — Струваш ми се безкрайно любопитна. Сигурно защото Ейвъри е най-добрата ти приятелка, нали? — попита компетентно и Лида се изчерви от яд. Да не би Ейвъри да беше разказала на този тип за влошените им отношения?

— Да — отвърна предизвикателно Лида.

Ейвъри се появи сякаш по поръчка. Косата й беше прибрана на хлабав кок, няколко къдрици обрамчваха лицето й, зад едното ухо беше боднато искрящо цвете, както правеха всички в прогимназията. Беше тъпо, но на Ейвъри й стоеше безупречно. Господи, до следващата седмица сигурно всички щяха да носят отново искрящи цветя. Ейвъри пристъпи напред и светлината заигра по роклята й — с висока яка, покрита с миниатюрни парченца огледало. „Разбира се, че това ще избереш — помисли си Лида с изненадваща горчивина. — Това е рокля, която буквално отразява теб до безкрайността“.