Хилядният етаж [bg]

— Извинявай, не исках да повдигам болезнен въпрос. Просто забелязах, че напоследък не прекарвате много време заедно, и исках да се уверя, че… — Той въздъхна. — Бих попитал Ейвъри, но напоследък не сме в блестящи отношения.

При тези думи Лида поизпъна гръб. Да не би Ейвъри и Атлас да се бяха карали заради нея? Може би приятелката й бе казала нещо на брат си, да му е заявила например, че Лида не е достатъчно добра за него, а пък Атлас да се е застъпил за нея. Не можеше да повярва, че най-добрата й приятелка би направила подобно нещо… но дали все още беше най-добрата й приятелка?

— Благодаря, че попита. Не ми се говори по този въпрос.

— Извинявай. Забрави. — Той, изглежда, искрено съжаляваше, че е повдигнал въпроса. — Искаш ли да потанцуваме?

Лида кимна и той я отведе отново на дансинга.

— Странно ли е, когато се върнеш? — попита тя след малко.

— Може и така да се каже — призна той. — Кулата е толкова различна от всички други места.

— Със сигурност е различна от Амазония — заяви Лида, без да помисли.

Атлас неочаквано се закова на място. После попита бавно:

— Ти откъде знаеш за Амазония?

Мама му стара!

— Ти, струва ми се, спомена — заяви тя и й се прииска да върне думите назад.

— Сигурен съм, че не съм.

— Тогава е била Ейвъри или родителите ти, не знам. Чух отнякъде — отвърна небрежно тя.

Не можа обаче да го заблуди толкова лесно.

— Лида. Какво става с теб? — Той присви кафявите си очи.

— Нищо, честна дума. Извинявай.

Атлас кимна, изглежда, изгуби интерес и продължиха да танцуват. Лида обаче забеляза стиснатата му челюст, напрежението в тялото му.

След още една песен той отстъпи крачка назад.

— Да пийнем по нещо?

— Добре — съгласи се тя, прекалено покорно. Последва го, но той поклати глава.

— На бара е пълно с хора… аз ще ти донеса. Шампанско, нали?

— Благодаря — отвърна безпомощно тя, макар да не обичаше шампанско. То беше любимата напитка на Ейвъри.

Огледа просторните странични зали и се запита къде са приятелите й. Преди да ги види, погледът й попадна на баща й, застанал сам в един ъгъл. Беше се присвил, сякаш не искаше никой да го забележи, и говореше: явно някой му се беше обадил.

Лида веднага си спомни миналия уикенд, когато той излъга за голфа. Без да се замисля, включи лещите на четене по устни и се съсредоточи върху устата на баща си, застанал на десетки метри от нея. Четенето по устните беше предназначено за хора със затруднения в слуха, но Лида бе открила, че е чудесно, когато шпионира, и включи лещите така, че да увеличат образа.

— Все още не мога да кажа на семейството си — превеждаше гласът на робота думите на баща й. Какво да каже, запита се Лида. След малко той продължи. — Добре, ще говоря с нея следващия уикенд.

Озадачена от чутото, Лида го наблюдаваше как приключва пинга и се отдалечава. В този момент майка й застана до нея.

— Лида, изглеждаш великолепно? — възкликна Илара, сякаш не беше видяла как дъщеря й се приготвя. — Къде е Атлас?