Невинност [bg]

Беше останала в ресторанта на Честнът Стрийт малко повече от половин час, поглеждайки тревожно към вратата през цялото време. На два пъти й се стори, че мярна мъжа, който я беше нападнал. Е… не нападнал, но уплашил. Тя изпи две чаши уиски с Йън, нейния барман-защитник. С течение на времето той сякаш изгуби интерес към нейния преследвач и прояви повече интерес към самата нея. Дори й предложи сам да я закара вкъщи — предложение, което тя се изкуши да приеме, но размисли и любезно го помоли да й извика такси. Той видимо остана разочарован и тя напусна заведението, като му остави двайсет долара за двете питиета. Когато си тръгна от бара, вече беше почти убедена, че мъжът на улицата наистина се е опитвал само да й помогне и не е имал намерение да я нарани. Беше й предложил да й помогне да се изправи и да я закара вкъщи. Така или иначе, тя беше доволна и спокойна, че се прибира у дома.

Отиде до асансьора и натисна бутона. По бученето разбра, че старият асансьор е няколко етажа по-нагоре и се движи. Сградата беше стара и асансьорът се движеше със скоростта на костенурка. Щяха да минат няколко минути, докато кабината слезеше на партера. Нейният апартамент заемаше целия шести етаж и изкачването по стълбите представляваше значително физическо усилие, но тя беше в добра форма и си каза, че малко упражнение няма да й навреди.

Докато се изкачваше по стълбите, си помисли за случилото се с Фин. Още от самото начало Лиса не вярваше в невинността на Салазар. Фин беше луд, за да се захване с този случай. Но нападението срещу шефа й я потресе още повече. За първи път тя допускаше, че Салазар в действителност лежи в затвора за престъпление, което не е извършил. Опита се да си представи какво е да седиш в клетка два и половина на три метра, докато семейството и приятелите ти са далеч от теб. На практика беше равносилно на смърт, задушавайки се в тесния стоманен ковчег, гледайки към света, който е забравил, че съществуваш. Умът й не можеше да го проумее.

Лиса зави по стълбищната площадка на петия етаж и вратата на един от апартаментите под нейния се открехна, а оттам надникна съседката. Тя гледаше с погнуса и отвращение на Лиса още от деня, в който се беше нанесла.

— Добър вечер, госпожо Сноудън — поздрави Лиса, без да прикрива раздразнението си.

Вратата се отвори още малко и веригата се опъна.

— По-скоро е утро по моя часовник — отвърна жената. Прошарената й коса беше прибрана в някаква сложна шапчица за спане, предназначена да поддържа прическата й за през нощта.

Лиса погледна часовника си.

— О небеса, права сте, госпожо Сноудън. Минава полунощ. Вече чувствам как се превръщам в тиква. Ако видите кристална обувка на стълбите, моля да ми я върнете. — Тя подмина вратата на съседката и оттам към последните стълби до дома си. Нямаше настроение да се занимава с клюкарката.