Артър & Джордж [bg]

— Виждаш ли — казва той, — там има пътека, а нататък е Ингълбъро и знаем, че ако изкачим Ингълбъро, ще видим чак залива Моркъм. Можем да следваме и реките, те винаги текат в една и съща посока.

Мама не знае как да приеме тия топографски излияния. Те изобщо не са в духа на Артър.

— А ако изгубим пътеката и се залутаме из възвишенията, можем да използваме компас и карта, които е лесно да си набавим. Дори и нощем ни остават звездите.

— Всичко това е вярно, Артър.

— Не, банално е. Не си струва да го говорим.

— Тогава кажи ми каквото искаш да кажеш.

— Ти ме отгледа — отговаря той. — Никога не е имало син, по-предан на майка си. Не го казвам, за да се хваля, а просто защото е истина. Ти ме оформи, ти ми даде самосъзнание, даде ми гордост и всички други морални качества. И все още няма син, по-предан на майка си. Аз израснах, обкръжен от сестри. Анет, горката скъпа Анет, дано Бог дари покой на душата й. Лоти, Кони, Айда, Додо. Обичам ги всичките по различен начин. Познавам ги както никой друг. На младини женската компания не ми бе чужда. Не се унижавах както мнозина младежи, но и не бях невежа или пуритан. И все пак… и все пак стигнах до извода, че жените — другите жени — са като далечни земи. Само че когато посещавах далечните земи — например африканските пущинаци, — винаги умеех да се ориентирам. Може би ти говоря несвързано…

Той млъква. Нуждае се от отговор.

— Не сме толкова далечни, Артър. По-скоро сме като съседно графство, което случайно си пропуснал да посетиш. А когато най-сетне го сториш, не знаеш дали мястото е далеч по-напреднало или много по-изостанало. О, да, знам как мислят някои мъже. Може би е едното и другото, или нито едното, нито другото. Хайде, кажи ми каквото искаше.

— Джийн изпада в пристъпи на униние. Може би това не е точната дума. На физическа основа е — тя страда от мигрени, — но напомня по-скоро душевна депресия. Едва се крепи и говори тъй, сякаш е сторила нещо ужасно. Никога не я обичам по-силно, отколкото в такива моменти. — Той се опитва да вдъхне дълбоко свежия йоркшърски въздух, но от гърдите му се отронва тежка въздишка. — А сетне и аз изпадам в мрачни настроения, но презирам и ненавиждам себе си заради тях.

— И несъмнено в такива моменти тя те обича най-силно.

— Аз не й казвам. Не съм такъв. Може би се досеща.

— Друго не бих и очаквала.

— Понякога ми се струва, че ще полудея.

Той изрича тия думи спокойно и безразлично, сякаш чете прогноза за времето. След няколко секунди майка му посяга нагоре и го хваща под ръка. Жестът не е характерен за нея и го изненадва.