Артър & Джордж [bg]

— Кои?

— Тия хора. Например циганките, които седят в панаирджийски шатри и предсказват бъдещето на карти или чаени листенца. Толкова са… примитивни.

За Артър подобен снобизъм е непоносим, особено у жената, която обича. Иска му се да каже, че именно чудесните хора от долната средна класа винаги са били духовни водачи на нацията — стига само човек да погледне пуританите, макар че мнозина гледат отвисоко на тях. Иска му се да каже, че навярно около Галилейското езеро мнозина са смятали Исус Христос за прост дърводелец. Както повечето медиуми, апостолите рядко са имали образование. Разбира се, не казва нищо подобно. Засрамен от внезапното си раздразнение, той бързо сменя темата.

И тъй, налага му се да излезе извън своя железен триъгълник. Не се обръща към Лоти — не би желал да подлага на изпитание нейната обич, още повече, че тя му помага да се грижи за Туй. Вместо това се насочва към Кони. Кони, която сякаш едва вчера сплиташе косата си като корабно въже и разбиваше мъжки сърца из континентална Европа; Кони, която прекалено успешно влезе в ролята на съпруга и майка; и най-вече Кони, която дръзна да се опълчи срещу него на стадиона. Така и не се изясни дали Кони е разубедила Хорнънг или той нея; но все едно, Артър й се възхищава за смелостта.

Посещава я един следобед, докато Хорнънг отсъства; поднасят им чай в нейната малка всекидневна на горния етаж, където някога той изля чувствата си пред нея. Странно е да осъзнае, че малката му сестричка вече отива към четирийсетте. Но тази възраст й отива. Не изглежда тъй изящна както преди — сега е едра, здрава и добродушна. Джеръм не сбърка в Норвегия, когато я нарече Брунхилда. Сякаш с годините става все по-могъща, опитвайки се да компенсира крехкото здраве на Хорнънг.

— Кони — тихо започва той, — питала ли си се някога какво става, след като умрем?

Тя рязко вдига очи към него. Да не би да има лоши вести за Туй? Добре ли е мама?

— Питам в най-общ смисъл — бързо добавя той, усещайки нейната тревога.

— Не — отговаря тя. — Или поне много рядко. По-скоро ме тревожи чуждата смърт. Не моята. Някога се тревожех, но станеш ли майка, всичко се променя. Вярвам в учението на църквата. Моята църква. Нашата църква. Онази, която напуснахте ти и мама. Нямам време да вярвам в друго.

— Боиш ли се от смъртта?

Кони се замисля. Бои се от смъртта на Уили — още когато се ожениха, знаеше колко тежка е астмата му, знаеше, че винаги ще е с крехко здраве, — но това е страх от неговото отсъствие, от загубата му като близък приятел.

— Идеята определено не ми допада — отговаря тя. — Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?

Артър отривисто поклаща глава.

— Значи си на позицията „времето ще покаже“?

— Да, струва ми се. Защо?

— Скъпа Кони, отношението ти към вечността е типично английско.

— Колко странна мисъл.