Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Обаче той приближи така, като че нищо не бе чул, нищо не бе видял, и стигнал до масата, мълчаливо изслуша една забележка за лошото си настроение.
Един от комарджиите, стар съмнителен финансист с добродушен израз на лицето, бе първият, който се обади и предизвика Бозир.
— Дявол да го вземе, рицарю, вие идвате от бала със странна физиономия — подметна смелчагата.
— Наистина — потвърдиха дамите.
— Охо, рицарю, доминото не ви ли стяга главата? — попита друг комарджия.
— Не, доминото не ми пречи — отвърна грубо Бозир.
— Така! Точно така! — продължи банкерът, който подрънкваше дванадесетина луидора. — Господин рицарят Дьо Бозир ни измени, нима не виждате, че е бил на бала в Операта и че някъде около Операта е намерил добра миза и че е изгубил?
Едни се смееха, други го съжаляваха, а жените му съчувстваха — всеки според характера си.
— Не е вярно, че съм изменил на приятелите си — възрази Бозир, — аз не съм способен на измени. Изгодно е на някои хора измежду познатите ми да изменят на приятелите си.
— Какво искате да кажете, скъпи рицарю? — попитаха двама-трима от съдружниците му.
— Знам аз какво искам да кажа — отвърна Бозир.
— Но на нас това не ни е достатъчно — забеляза старецът с доброто настроение.
— Това вас не ви засяга, господин финансист — прибързано и неуместно възрази Бозир.
Един доста изразителен поглед на банкера предупреди Бозир, че думите му бяха неуместни. И действително в тази аудитория не трябваше да се поставя граница между тези, които плащат, и онези, които прибират парите. Бозир разбра това, но той вече се беше хвърлил, а престорено смелите спират по-трудно от доказано храбрите.
— Мислех, че тук имам приятели — продължи той.
— Ами… да — отговориха мнозина.
— Е, да, но съм се лъгал.
— В какво?
— В това, че много неща се вършат без мен.
Нов знак на банкера, нови възражения от страна на присъстващите съдружници.
— Достатъчно е, че знам, и лицемерните приятели ще бъдат наказани — заяви Бозир.
Той потърси шпагата си, но намери само джобчето, което бе пълно с луидори. То звънна издайнически.
— Ах! Ах! — възкликнаха две дами. — Тази вечер господин Бозир е с добра наличност.
— Ами да! — каза лукаво банкерът. — Струва ми се, че и да е изгубил, то не всичко е проиграл, и ако е изменил на правилата, то това не е непоправимо. Хайде, залагайте, скъпи рицарю.
— Благодаря! — отговори рязко Бозир. — Щом като всеки пази каквото има, аз също пазя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — му пошепна един от комарджиите.
— След малко ще разясним — отговори Бозир.
— Впрочем играйте! — настоя банкерът.
— Един обикновен луидор — подсказа една дама, докосвайки Бозир по рамото, за да се доближи колкото е възможно по-близо до джоба му.
— Играя само на милиони — каза дръзко Бозир. — И наистина не намирам за подходящо това, че тук се играе за нищожни луидори. За милиони! Хайде, господа от „По дьо Фер“, след като се отнася до милиони, хайде, долу мизите от по един луидор! Милиони, милионери! Залагайте милиони!
Бозир бе достигнал онази степен на екзалтация, която тласка човека зад пределите на здравия разум. Опиянение, по-опасно от това, до което се стига и с най-възбуждащото вино. Изведнъж получи изотзад удар в краката, достатъчно силен, за да го спре внезапно. Той се обърна и видя до себе си едно широко лице с цвят на маслина, сурово и сипаничаво, с черни очи, блестящи като горящи въглени.
На гневния жест на Бозир тази странна особа отвърна с церемониален поздрав и с поглед, остър като рапира.
— Португалецът! — продума Бозир, поразен от този поздрав на човека, който току-що и неочаквано го удари.
— Португалецът! — повториха дамите, които зарязаха Бозир, за да полетят около чужденеца.
Този португалец наистина беше любимото момче на дамите, на които той, под претекст че не говорел френски, неизменно носеше лакомства, понякога загънати в касови бележки за по петдесет до шестдесет ливри.
Бозир познаваше този човек като един от съдружниците. Португалецът винаги губеше от постоянните посетители на игралния дом. Той определяше мизите си в размер на сто ливри седмично и редовно посетителите отнасяха стоте му ливри.
Бозир, получил лекия ритник, който португалецът току-що му бе нанесъл по прасците, изчака, премълча и седна.