Падането на Хиперион

Вече бе влизала през инфоравнината в инфосферата. Само преди седмици нейно време, Брон беше пътувала в матрицата на Техноцентъра с любимия си киберманиак, наивния Биби Сърбринджър, за да помогне на Джони да открадне обратно възстановената личност на киборга си. Бяха проникнали в периферията и откраднаха личността, но им бе попречил алармен сигнал и Биби беше загинал. На Ламиа никак не й се искаше отново да влиза в инфосферата. Но сега беше там.

Изживяването не приличаше на нищо от това, което бе изпитвала с проводниците или възлите на инфотерма си. Беше като цялостна симулация — сякаш бе в пълноцветна холограма с обгръщащ я стереозвук. Беше като да е там.

Питър най-сетне бе дошъл да я отведе.

Ламиа се издигна над кривата на планетния лимб на Хиперион и видя елементарните канали на микровълнов инфопоток и теснолъчева комуникационна връзка, които минаваха за ембрионна инфосфера там. Не спря да проникне в нея, защото следваше оранжевата нишка в небето към истинските булеварди и магистрали на инфоравнината.

Космосът на Хиперион беше пълен с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ и рояци на прокудените, донесли със себе си сложните гънки и решетки на инфосферата. Ламиа виждаше с нови очи хилядите равнища на инфопоток на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, развълнуван зелен океан от информация, пронизан от червените вени на секретни канали и въртящите се лилави сфери с яхналите ги черни фаги, които представляваха ИИ-ти на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Този псевдопод на огромната мегаинфосфера на Мрежата изтичаше от нормалното пространство през черните тунели на корабните телепортатори, по разширяващите се фронтове на вълните на застъпващите ги мигновени вълнения, които Ламиа разпозна като избухвания от десетки векторни предаватели.

Тя спря, внезапно изпитала неувереност къде да отиде, по кой булевард да поеме. Сякаш бе летяла и несигурността й беше застрашила магията — заплашвайки да я захвърли на земята на толкова много километри отдолу.

Тогава Питър пое ръката й и я понесе нагоре.

— Джони!

— Здравей, Брон.

Образът на собственото й тяло се появи в същата секунда, в която тя видя и почувства неговия. Беше Джони, такъв, какъвто го бе видяла за последен път — нейният клиент и любим — Джони с остри скули, кафяви очи, плътен нос и здрава челюст. Кафеникаво-червените му къдри все още падаха върху яката му и лицето му си беше изпълнено с решителна енергия. Усмивката му все още я караше да се разтапя вътрешно.

Джони! Тогава тя го прегърна и почувства прегръдката, почувства силните му ръце върху гърба си, докато се носеха високо над всичко, почувства гърдите си, притиснати до гръдта му, докато той отвръщаше на прегръдката й с изненадваща сила за ниския му ръст. Целунаха се и нямаше съмнение, че това ставаше в действителност.

Ламиа се носеше на една ръка разстояние от него, с ръце върху раменете му. Лицата и на двама им бяха осветени от зелено-лилавия блясък на огромния инфосферен океан над тях.

— Действително ли е това? — Тя чу собствения си глас и диалект във въпроса, макар да знаеше, че само си го е помислила.