Падането на Хиперион

Долината под него като че ли вибрираше, сякаш с недоловими трусове. Гробниците на времето блестяха със собствената си вътрешна енергия, хвърляха пулсираща студена светлина на голямо разстояние в дъното на долината от всеки вход, портал и отвор. Изглеждаха нови, гладки и лъскави.

Касад разбра, че единствено пластокостюмът му позволява да диша и спасява тялото му от лунния студ, заменил пустинната жега. Той се обърна, за да погледне Монита, опита се да зададе интелигентен въпрос, не успя и отново вдигна очи към невероятното небе.

Тръненото дърво като че ли беше направено от същата стомана, хром и хрущял като самия Шрайк: очевидно изкуствено и въпреки това ужасно органично в същото време. В основата си стволът беше дебел двеста-триста метра, по-ниските клони имаха почти същия диаметър, но по-малките и тръните скоро се заостряха като ками, разперили се към небето с ужасния, набучен на тях човешки плод.

Беше невероятно, че хора, набучени така, можеха да живеят толкова дълго — още по-невероятно бе, че оцеляват във вакуума на това място извън времето и пространството. Но оцеляваха и страдаха. Касад ги виждаше как се гърчат. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад осъзнаваше болката като силен звук, надхвърлящ възможностите на слуха, като огромна, постоянна йерихонска тръба от болка, сякаш хиляди неопитни пръсти падаха върху хиляди клавиши на грамаден орган от болка. Болката беше толкова осезаема, че той огледа пламтящото небе, сякаш дървото бе огън или висок сигнален фар с ясно видими вълни от болка.

Но там имаше само дрезгава светлина и лунна застиналост.

Касад усили увеличението на зрителните обективи на пластокостюма и огледа клон по клон, трън по трън. Хората, които се гърчеха там, бяха от двата пола и от всички възрасти. Носеха различни разкъсани дрехи и безредната им козметика датираше от много десетилетия, ако не и от векове. Повечето от модните стилове бяха непознати на Касад и той предположи, че вижда жертви от своето бъдеще. Имаше хиляди… десетки хиляди… жертви. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад спря, съсредоточи се върху един от клоните на четиристотин метра от земята, върху група тръни и тела далеч от ствола, върху един-единствен трън дълъг три метра, от който висеше позната лилава пелерина. Фигурата там се гърчеше, извиваше се и се обърна към Федман Касад.

Той гледаше набученото тяло на Мартин Силенъс.

Касад изруга и стисна юмруци толкова силно, че костите на ръцете го заболяха. Огледа се за оръжието си, усилвайки увеличението, за да провери в Кристалния монолит. Там нямаше нищо.

Полковник Касад поклати глава, разбра, че пластокостюмът му е по-добро оръжие от онова, което беше донесъл на Хиперион и закрачи към дървото. Не знаеше как ще се покатери, но щеше да намери начин. Не знаеше как ще свали Силенъс жив — как ще свали долу всички жертви, — но щеше да го стори или да умре, докато се опитва.

Касад направи десет крачки и спря на завоя на замръзнала дюна. Шрайка стоеше между него и дървото.

Той разбра, че яростно се хили под хромираното силово поле на пластокостюма. Именно това бе чакал от толкова много години. Именно това беше доблестната битка, за която бе заложил живота и честта си преди двайсет години на церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Двубой между воини. Сражение за защита на невинните. Касад се ухили, изпъна ръба на дясната си длан в сребристо острие и пристъпи напред.

— Касад!

Той погледна назад при вика на Монита. Светлина бликна върху живачната повърхност на голото й тяло, когато тя посочи към долината.

Втори Шрайк се появяваше от гробницата, наречена Сфинкса. По-нататък в долината един Шрайк излизаше от входа на Нефритената гробница. Дрезгава светлина проблясна по шипове и бръсначни жици, когато друг изплува от Обелиска, на половин клик разстояние.

Касад не им обърна внимание и се насочи към дървото и неговия пазител.

Сто Шрайка стояха между него и дървото. Той премига и още сто се появиха от лявата му страна. Погледна зад себе си и легион Шрайкове стояха безстрастно като скулптури по студените дюни и стопените камъни на пустинята.

Касад удари с юмрук по коляното си.

— По дяволите!

Монита се приближи до него и ръцете им се докоснаха. Пластокостюмите се сляха и той усети топлата плът на рамото й до своето. Тя застана бедро до бедро до него.