Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Да. Толкова действително, колкото може да е която и да било част от инфоравнинната матрица. Ние сме на ръба на мегасферата в космоса на Хиперион. — В гласа му все още се усещаше онзи едва доловим акцент, който тя намираше за толкова омаен и влудяващ.
— Какво стана? — С думите, тя му предаваше образите на появата на Шрайка, на внезапното, ужасно проникване на острия му пръст.
— Да — помисли Джони, като я прегърна по-силно. — Някак си ме е освободил от Шрьоновата уредба и ни е включил директно в инфосферата.
— Мъртва ли съм, Джони?
Лицето на Джони Кийтс се усмихна надолу към нея. Той леко я разтърси, нежно я целуна и я завъртя така, че двамата да могат да виждат гледката над и под тях.
— Не, не си мъртва, Брон, макар че може да си прикачена към някаква странна животоподдържаща система, докато инфоравнинният ти аналог се скита тук с мен.
— Ти мъртъв ли си?
Той отново й се усмихна.
— Вече не, макар че животът в Шрьонова уредба изобщо не е толкова лош. Това е като да сънуваш нечии сънища.
— Аз те сънувах. Джони кимна.
— Мисля, че това не бях аз. Сънувах същите сънища… разговори с Мейна Гладстоун, правителствени съвети на Хегемонията…
— Да!
Той стисна ръката й.
— Подозирам, че са реактивирали друг киборг на Кийтс. Някак си бяхме в състояние да се свързваме през всичките тези светлинни години.
— Друг киборг ли? Как? Ти унищожи матрицата на Техноцентъра, освободи личността…
Любимият й сви рамене. Носеше надиплена риза и копринена жилетка в стил, който не беше виждала никога досега. Потокът от данни по булевардите над тях обагри и двама им с трепкаща неонова светлина, когато полетяха натам.
— Подозирах, че имат повече подсигуровки, отколкото заедно с Биби успяхме да намерим по време на онова толкова плитко проникване в периферията на Техноцентъра. Това няма значение, Брон. Ако има друго копие, тогава той съм аз, а не вярвам, че той може да е враг. Хайде, ела да поразгледаме.
Ламиа се дръпна за миг, когато той я притегли нагоре.
— Какво да разгледаме?
— Това е нашият шанс да разберем какво става, Брон. Шанс да се доберем до дъното на много мистерии.
Тя усети нетипичната боязън в собствения си глас/мисъл.
— Не съм сигурна, че ми се иска, Джони. Той се завъртя, за да я погледне.
— Това ли е детективът, когото познавах? Какво е станало с жената, която не можеше да устоява на тайни?
— Тя преживя някои тежки моменти, Джони. Можах да се обърна назад и да разбера, че детективската ми професия е — в голямата си част — реакция към самоубийството на баща ми. Все още се опитвам да разнищя подробностите около смъртта му. Междувременно в действителния живот бяха наранени много хора. Включително и ти, мили мой.
— Разнищи ли ги?
— Какво?
— Подробностите около смъртта на баща ти? Ламиа се намръщи към течната маса на инфосферата, която се отдръпваше и прииждаше над тях.
— Там горе чакат много отговори, Брон. Ако имаш смелостта да отидеш да ги погледнеш. Тя отново хвана ръката му.
— Можем да загинем там.
— Да.
Ламиа спря и погледна надолу към Хиперион. Светът беше тъмна крива с няколко изолирани джоба инфопоток, които блестяха като лагерни огньове в нощта. Огромният океан над тях кипеше и пулсираше от светлина и инфопоточен шум — и Брон разбра, че това е най-малкото продължение на мегасферата. Тя разбра… тя почувства… че преродените им инфоравнинни аналози сега могат да посетят места, за които никой киберманиак не беше и мечтал.
Брон знаеше, че заедно с Джони може да проникне в мегасферата и Техноцентъра до дълбини, до които никога не бе достигал човек. И се страхуваше.
Но най-сетне беше с Питър Пан. И царството на мечтите я зовеше.
— Добре, Джони. Какво чакаме?
Те се издигнаха към мегасферата.
27.
Полковник Федман Касад последва Монита през портала и се оказа в огромна лунна равнина, където ужасно трънено дърво се издигаше на пет километра в кървавочервено небе. Човешки фигури се гърчеха по многобройните клони и шипове: ясно се виждаше, че по-близките са хора и страдат от болка, а по-далечните бяха смалени от разстоянието и напомняха бледи гроздове.
Касад премига и си пое дъх под повърхността на живачния пластокостюм. Той се огледа наоколо, покрай безмълвната фигура на Монита, откъсвайки очи от отвратителното дърво.
Това, което беше помислил за лунна равнина, бе повърхността на Хиперион на входа към долината на Гробниците на времето, но един ужасно променен Хиперион. Дюните бяха замръзнали и изкривени, сякаш са били взривени и стопени на стъкло, камъните и скалните стени също се бяха разтекли и замръзнали като ледници от светъл камък. Нямаше атмосфера — небето беше черно с безмилостната чистота на безвъздушни луни навсякъде. Слънцето не беше това на Хиперион — такава светлина човешкият опит не познаваше. Касад погледна нагоре и зрителните филтри на пластокостюма се поляризираха, за да се справят с ужасните енергии, изпълващи небето с ивици червена кръв и яростни взривове бяла светлина.