Пътешествие към Арктур

— Може би е по-близо, отколкото предполагаш.

— Знаеш ли, че тук го почитат като бог? Дълго време ми се струваше, че огънят на свръхестествената светлина е свързан по някакъв начин с него… Защо криеш от мен тайната? Кой и какво е Суртур?

— Не се терзай с това. Никога няма да го научиш.

— Ти знаеш ли?

— Знам — озъби се Краг.

— Тук наричат дявола Краг — продължи Маскул, вгледан в лицето му.

— Докато всички тачат удоволствието, ще викат на Краг дявол.

— Ето, сега си говорим открито като мъже… Как да ти се доверя?

— Довери се на сетивата си — рече Краг. — Истинският дявол е Кристалния.

Те продължиха надолу по разлома. Слънчевите лъчи напичаха непоносимо. В далечината пред тях Маскул забеляза някаква вода. Като че ли приближаваха езерен район.

— Какво правихте с Найтспор през последните четири дни, Краг? Какво стана с кристалното торпедо?

— Ти си на онова ниво от развитието си, като човек, който попада в нов-новеничък палат и пита какво е станало със скелята.

— Какъв палат построи в такъв случай, Краг?

— Не стояхме със скръстени ръце. Докато убиваше и се влюбваше, си изпълнихме задачата.

— Откъде узна какво съм вършил?

— А, ти си като отворена книга. Сега страдаш от смъртоносна рана в сърцето заради една жена, която познаваше шест часа.

Маскул побледня.

— Колкото си щеш се подигравай, Краг! И шестстотин години да живееш с една жена, при смъртта й каменното ти сърце няма да трепне. Нямаш чувства колкото едно насекомо!

— Детенцето, което брани играчките си! — каза Краг, усмихвайки се слабо.

Маскул спря рязко.

— Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?

— Не бива да спираш, дори за театрален ефект — рече Краг и го подбутна. — Тъй и тъй ще трябва да изминем това разстояние, колкото и да се опъваш.

От допира на ръката му остра болка като стрела прониза сърцето на Маскул.

— Не мога вече да те смятам за човек, Краг. У теб има нещо свръхчовешко, но не знам дали е добро или зло.

Краг изглеждаше застрашителен с жълтото си лице. Той не отговори на Маскул, но след кратка пауза каза:

— Значи се опитваше в промеждутъка между убийствата и любовта да откриеш сам Суртур?

— Какъв беше тоя барабанен бой? — попита Маскул.

— Няма за какво да си придаваш важност. Знаем, че се опита да слухтиш зад ключалката на вратата. Няма как да се присъединиш към ансамбъла обаче, а и тая музика, друже, не беше за теб.

— Вече няма да подслушвам — горчиво се усмихна Маскул. — Животът ми свършва. Отсега насетне и во веки веков не принадлежа никому.

— Патетични слова! Ще видим. Може би Кристалния още веднъж ще се опита да те съблазни. Винаги има време да повтори.

— Не те разбирам.

— Мислиш, че си изоставил всички илюзии и заблуди, нали? Само че именно това може да се окаже твоята последна и най-голяма илюзия.

Отново замълчаха. Един час по-късно стигнаха до подножието на разлома. Бланчспел се издигаше неотклонно по безоблачното небе и приближаваше Сарклаш. Планината изглеждаше толкова висока, че човек се питаше дали слънцето ще успее да прескочи игления й връх. Жегата беше непоносима. Дългият мощен хребет зад тях, извит като чиния, и сипеите блестяха в ярки утринни цветове. На стотици метри още по-нависоко се извисяваше над тях Ададж и стоеше като страж от другата страна, подобно на самотен великан. Пред тях се простираше влажната омайна пустош на стотици езерца и горички. Цветът на водите беше тъмнозелен. Горите още спяха, очаквайки изгрева на Алппен.