Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Сърцето на Маскул заби учестено. Сякаш тялото му беше затвор и той жадуваше да го отхвърли, да излитне от него и да се слее с величавата вселена, която бе започнала да се разкрива пред него в истинския си вид.
Изведнъж Сюленбод го обгърна с ръце и го покри с безчет страстни целувки. Той не я забеляза и не реагира; не я разбираше какво прави. Тя го пусна, наведе глава и, обляна в сълзи, безшумно се отдръпна. Сетне пое назад към прохода Морнстаб.
Подир няколко минути сиянието угасна. Тътенът заглъхна. Отново огря луната и освети каменните стълбове и възвишението. Свръхестествената светлина изчезна, само приглушеният ритъм на барабанните удари долиташе иззад хълма. Маскул се сепна и се огледа наоколо като внезапно събуден от сън.
Сюленбод бавно се отдалечаваше на неколкостотин метра разстояние от него. При вида й го изпълни смъртен ужас. Той изтича след нея с викове, ала тя не се обърна. Беше скъсил разстоянието между тях наполовина, когато тя неочаквано се спъна, падна и остана да лежи неподвижна, без да се повдигне повече.
Маскул изтича и се наведе над нея. Най-лошите му опасения се бяха сбъднали. Животът я беше напуснал.
Под слоя от кал и мръсотия лицето й носеше противната мъртвешка маска на Кристалния. Маскул обаче не видя ухилената му гримаса. Никога преди не му се бе струвало, че Сюленбод е толкова красива, както в този момент.
Той остана дълго коленичил край нея. Плачеше, ала между два пристъпа на ридание вдигаше глава и се вслушваше в далечните барабанни удари.
Изминаха един-два часа. Теарджелд вече грееше на югозапад. Маскул вдигна мъртвото тяло на Сюленбод на рамене и тръгва към Прохода. Сега не му пукаше за Муспел. Търсеше вода, за да измие трупа на любимата, и гроб, в който да я положи.
Стигна до камъка, където двамата бяха седели, загледани към разлома, и свали товара си. Положи отгоре мъртвата девойка, седна до нея и се взря към Баре.
После заслиза към прохода Морнстаб.
20. БАРЕ
Маскул се събуди от тежкия сън на зазоряване, седна и се прозя. Въздухът беше хладен и ароматен. Далеч надолу по разлома пееше птичка — Простичката мелодия от две ноти беше толкова жална и трогателна, че Маскул едва можеше да я понесе.
На изток нежнозеленото небе бе пресечено над хоризонта от дълга тънка ивица шоколадови на цвят облаци. Лазурносиният въздух беше тайнствен, обгърнат в омара. Не се виждаха нито Сарклаш, нито Ададж.
През нощта се бе спуснал надолу и сега седловината на Прохода беше сто и петдесет метра над него. Под нозете му като огромно стълбище във въздуха се виеше разломът и след петдесетина метра стигаше до предните склонове на Баре. Неравната повърхност на Прохода се спускаше стръмно, но не и отвесно, и бе широка около километър и половина. Тъмните стени на хребета от двете му страни на изток и на запад обаче бяха направо отвесни. Височината им при гърлото на прохода беше шестстотин метра, но с издигането на хребета към Сарклаш и Ададж, сипеите достигаха невероятни размери. Въпреки широкия и стабилен проход, Маскул имаше чувството, че виси във въздуха.
Едно петно от разровена кафява пръст недалеч отбелязваше гроба на Сюленбод. Маскул я закопа на лунна светлина, като вместо лопата използва един дълъг плосък камък. Малко по-надолу се виеше бялата пара на топло изворче. От мястото му не се виждаше езерцето, в което се вливаше водата, и в което бе измил първо тялото на мъртвата девойка, а после себе си.
Маскул стана, прозя се отново, протегна се и се огледа глупаво. Погледът му остана неподвижно закован дълго време върху гроба. Полумракът незабележимо отстъпваше пред дневната светлина и слънцето се канеше да изгрее. Небето беше почти безоблачно. Зад него от утринната мъгла изплува великолепната верига на мощния хребет. Появи се част от Сарклаш и покритото със зелен сняг било на Ададж. Маскул можеше да ги мерне, ако обърнеше глава назад.
Той съзерцаваше гледката уморен и апатичен, сякаш бе загубил душата си. Всичките му желания бяха изчезнали завинаги — нито искаше да ходи някъде, нито да върши нещо. През главата му мина, че трябва да иде до Баре.
Той слезе към топлото езерце да си наплиска очите. Край него завари седнал Краг, загледан в мехурите.
Маскул помисли, че сънува. Мъжът пред него носеше кожена блуза и панталони. Лицето му бе грозно, сурово и уродливо. Той се обърна към Маскул, без да му се усмихне или да стане.
— Откъде, по дяволите, се пръкна, Краг?
— Важното е, че съм тук.
— Къде е Найтспор?
— Наблизо.
— Като че ли от сто години не съм ви виждал. Защо ме зарязахте така подло?