Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Какви задачи? — удиви се Маскул.
— Каквато трябва да изпълниш, Гагнет. Я обясни на Маскул!
— Има две форми на практическа деятелност — спокойно заобяснява Гагнет, — да съграждаш или да разрушаваш.
— А, има и трета — обади се Краг. — Можеш да крадеш, без да знаеш, какво вършиш. Да откраднеш чантичката и да оставиш парите.
— Къде сте се срещали по-рано? — вдигна учудено вежди Маскул.
— Днес дойдох на гости на Гагнет, Маскул, но и мен преди много-много време Гагнет ме посети.
— Къде?
— У дома — където и да се намира този дом. Гагнет е един обикновен крадец.
— Говорите с гатанки и не ви разбирам — оплака се Маскул. — Не познавам нито един от двама ви, но явно ако Гагнет е поет, то ти си палячо. Трябва ли непрекъснато да дрънкаш? Искам малко тишина.
Краг се изхили, но млъкна. Той се беше излегнал върху торфа, обърнат с лице към слънцето, и след малко заспа дълбоко, като похъркваше неприятно. Маскул попоглеждаше към отблъскващото му жълто лице с неудоволствие.
Изминаха два часа. Страничният бряг отстоеше на километър и половина разстояние. Пред тях не се виждаше никаква суша. Зад тях планините на Личсторм се размиха в падналата омара. Небесният хоризонт отпред придоби странен цвят, нещо като ярко синьо-джал, а на север цялото бе улфир.
— Алппен изгрява, Гагнет — обади се Маскул, който усещаше как в съзнанието му се прокрадва тревога.
— И започва да те притеснява? — усмихна се мечтателно Гагнет.
— Тържествено е — почти трагично. И някакси ми припомня Земята. Животът вече не е важен за мен, но това има значение.
— Денят е нощ в сравнение с този, другия ден. След половин час ще приличаш на мъж, излязъл от тъмна гора на слънце. И ще се чудиш как си могъл да бъдеш такъв слепец.
Двамата се загледаха в синия изгрев. Цялото небе на север, почти до зенита, беше нашарено с необикновени цветове, сред които преобладаваше джал и долм. — Също както основната особеност на всеки изгрев на Земята е мистерия, така и този беше неистов. Не смайваше разума, а сърцето. Маскул не изпита неизразимото страстно желание да хване и да го задържи навеки, нито да го запази за себе си. Вместо това, изгревът го вълнуваше и го измъчваше като встъпителните акорди на някаква свръхестествена симфония.
Маскул обърна очи на юг към последните блясъци от отиващия си ден на Бланчспел и задържа поглед върху огромното бяло слънце, без да трепне. После инстинктивно се обърна отново на север, както се отвръща човек от мрака към светлината.
— Ако преди ми показваше мислите на Кристалния, това сега ще да са неговите чувства. Той е усещал навярно същото, каквото изпитвам аз в момента — обърна се Маскул към Гагнет.
— Маскул, нима не разбра — той целият е чувство — заяви Гагнет.
Маскул жадно поглъщаше гледката пред себе си и не отговори. Лицето му беше непроницаемо като скала, но очите му се замъглиха от сълзи. Небето пламтеше все по-силно и Алппен се канеше да изгрее от морето. Междувременно островът им вече бе преминал през гърлото на естуара. От три страни ги заобикаляше вода. Мъглата пропълзя зад тях и скри от погледа им земята. Краг продължаваше да спи, подобен на противно сбръчкано чудовище.
Маскул обърна поглед към течащата вода. Тя беше загубила тъмнозеления си цвят и беше станала кристално прозрачна.
— Стигнахме ли Океана, Гагнет? — попита той.
— Да.
— Не ми остава нищо друго, освен смъртта.
— Не мисли за смъртта, а за живота — промълви Гагнет.
— Става по-светло и в същото време ми се струва, че притъмнява; Краг като че ли се размива…
— Ето Алппен! — изрече Гагнет, докосвайки ръката му.
Тъмният сияен диск на синьото слънце надникна иззад морето. Маскул онемя поразен. Той гледаше и лакомо го поглъщаше, макар да не можеше да намери думи за преживяванията си, сякаш тялото му не можеше да понесе душата. Огромният син кръг се издигна от водата като страховито око, взряно в него… После подрипна над морето и денят на Алппен започна.
— Какво усещаш? — заговори Гагнет, който още стискаше ръката му.
— Изправих се пред безкрая — прошепна Маскул. Ненадейно от хаоса на чувствата му изплува една великолепна идея и изпълни цялото му същество с непосилна радост.
— О, Гагнет… аз съм нищо — извика той.
— Така е, ти си нищо.
Мъглата ги обгърна плътно, така че се виждаха само двете слънца и няколко метра от морската повърхност. Сенките на тримата мъже, дължащи се на Алппен, не бяха черни, а се състояха от бяла дневна светлина.
— Значи нищо не може да ми причини болка — продължи Маскул, усмихнат неадекватно.