Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Маскул го сграбчи грубо и го блъсна към най-близкото дърво. Краг се поокопити от тласъка и се разкикоти, сякаш нищо не се бе случило.
— И така — прав съм, нали?
— Явно се мислиш за необходимото зло — изгледа го сурово Маскул. — Не съм длъжен да вървя с теб по-нататък и като че ли ще е по-добре да се разделим.
Краг се извърна към Гагнет с гротескно изписано чистосърдечие.
— Какво ще кажеш — да се разделим ли, както иска Маскул, или когато реша аз? — попита той.
— Успокой се, Маскул — намеси се важно Гагнет, обръщайки гръб на Краг. — Познавам го по-добре от теб. Както се е прилепил към теб, има само един начин да се отървеш — като не му обръщаш внимание. Като се отнасяш презрително към него — не му говори, не отговаряй на въпросите му. Прави се, че не съществува, и тогава ще млъкне.
— Вече ми дотегна — промърмори Маскул. — Току-виж съм извършил ново убийство преди смъртта си.
— Във въздуха замириса на убийство — извика Краг и сбърчи нос, сякаш душеше. — Но кой ще бъде затрит?
— Послушай ме, Маскул. Като се препираш с него, наливаш масло в огъня.
— Млъквам и с никого няма да говоря… Кога най-после ще се измъкнем от тази проклета гора?
— Има още, но щом излезем, ще потеглим по вода и ще си починеш.
— И ще поразмишляваш на воля за страданията си — додаде Краг заядливо.
Тримата не си размениха нито дума повече, докато не излязоха на открито. Пък и стръмнината на склона ги принуди да подтичват из гората и попречи на евентуалния разговор, дори да бяха склонни да го продължат. За по-малко от половин час прекосиха гъстака. Напред, докъдето стигаше погледът, се разстилаше равнинна земя.
Три четвърти от местността се състоеше от гладка водна повърхност, поредица от големи езера с ниски брегове, разделени от тесни гористи ивици. Езерото пред тях свършваше до леса. Беше широко петстотин метра. В плитката крайбрежна водица растеше тръстика с цвят долм. По средата, на няколко метра от брега, минаваше доста силно течение, заради което водоемът приличаше и на езеро, и на река. В плиткото се виждаха няколко плаващи островчета.
— Оттук ли ще тръгнем по вода? — запита Маскул.
Гагнет отвърна утвърдително. На въпроса на Маскул как ще пътуват, той поясни:
— На някое островче. Достатъчно е да го преместим до течението.
— И къде ще ни отнесе? — полюбопитства Маскул.
— Хайде, качвай се! — изписка Краг, ухилен просташки. — Утрото скоро ще свърши, а трябва да умреш преди обяд. Напред към Океана!
— Като знаеш всичко, Краг, кажи каква смърт ме чака?
— Гагнет ще те убие.
— Лъжеш! — възмути се Гагнет. — Аз желая доброто на Маскул!
— В крайна сметка той ще е причина за смъртта ти. Ала какво значение има? Най-важното е, че ще се отървеш от този безсмислен свят… Е, Гагнет, виждам, че си си останал все същия мързелан. Май аз ще трябва да свърша работата.
Краг скочи в езерото и преджапа плитководието. Когато стигна до най-близкото островче, водата го покри до бедрата. Плаващата купчина пръст беше ромбоидна, около пет метра широка от единия до другия край и представляваше светлокафяв торф, без каквато и да е растителност по него. Краг застана зад нея и се зае да я избута към течението, явно без да се преуморява. Щом я докара насред потока, другите също прегазиха водата и всички заедно се качиха върху острова.
Пътуването започна. Течението не изминаваше повече от три-четири километра на час. Слънцето безмилостно ги печеше, без да имат къде да се скрият на сянка. Маскул седна досами ръба и от време на време плискаше главата си с вода от реката. Гагнет се настани до него. Краг кръстосваше островчето с къси крачки като затворено в клетка животно. Езерото все повече се разширяваше и течението се уголеми, докато не им се стори, че са се озовали в някакво огромно речно устие.
Изведнъж Краг се наведе, сграбчи шапката на Гагнет, смачка я в косматия си юмрук и я запрати по течението.
— Защо се криеш като жена? — изкикоти се дрезгаво той. — Покажи на Маскул лицето си. Може да те е виждал и преди.
Гагнет наистина му приличаше на някого, но не можеше да се сети кому. Тъмната му коса падаше на къдри по гърба и откриваше широко и високо благородно чело. Целият му облик излъчваше странно привлекателна сладост и трогателно сериозна доброта.
— Нека Маскул да отсъди дали има от какво да се срамувам — рече той гордо.
— В тази глава може да има само прекрасни мисли — избърбори Маскул, втренчил поглед в него.
— Много важна оценка! Гагнет е крал на поетите. Какво става обаче с поетите, когато се опитват да се справят с практическите задачи?