Пророчество

56

Не исках да ми е близнак не само защото това ме правеше брат на убиец, но и защото не исках да сложа снимката на Конрад Бизо в семейния албум и да напиша под нея „татко“. Натали Вивасементе Бизо може да е била изключително красива, но дори и тя не беше добре дошла в семейното ми дърво.

Имам един баща и една майка — Руди и Мади Ток. Единствено и само те са ме направили човека, който съм; дали са ми шанса да бъда това, което мога да бъда. Призванието ми беше в кухнята, а не на арената. Ако кръвта им не тече във вените ми, то силната им любов беше там завинаги.

Други възможности — като например Натали да запази живота си или пък да умре, а аз да попадна в ръцете на Конрад — бяха изключени.

А и всички други възможни съдби всъщност попадаха в категорията „невъзможни“. Помислете си! Дядо Джоузеф, който не ми е истински дядо, предсказва не за истинския си внук, който се родил мъртъв онази нощ, а за мен — бебето, което Руди и Мади щели да решат, че е тяхно. Защо да има видения за събития от живота на „внук“, с който всъщност не е имал връзка?

Единственото обяснение за мен беше, че някаква висша сила, която е била наясно с превратностите на съдбата, е използвала дядо ми не само, а може би и не на първо място, да ме предупреди за петте фатални дни в живота ми, но и, което е и по-важно, да се подсигури, че Руди ще повярва с цялото си сърце, че това бебе със сраснали пръсти, което няма никаква прилика с родителите си, е детето, което Мади е носела девет месеца. Дядо Джоузеф е казал на Руди, че ще се родя в 22:46, дълъг петдесет сантиметра, тежък четири килограма и десет грама, със сраснали пръсти. Когато съм попаднал в ръцете му, увит в одеялце, татко ме познал и ме приел като сина, който отговарял на предсказанията на умиращия му баща.