Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— Може би е по-добре първо да чуеш какво искаме — предложих аз.
— Не, предпочитам първо да се разберем — каза той. — И ако реша, че ми е изгодно, ще обсъдим сделката.
— Добре — съгласи се Лори.
— Първо, искам да получавам картички за рождения ми ден — 9 август, и картичка за Коледа, всяка година. Повечето момчета понякога получават картички, а аз никога не получавам.
— Две картички — съгласих се аз.
— И не от онези измислени картички, които трябва да са смешни, но са само злобни — доуточни той. — Нещо от „Холмарк“, с приятен сентимент.
— „Холмарк“ — съгласих се аз.
— Библиотеката тук не разполага с много средства и получаваме книги накуп директно от издателя или от някоя книжарница, а не от определени автори — обясни той. — Много бих искал да ангажирам някоя книжарница да ми праща всяко ново книжле на Констанс Хамърсмит.
— Знам ги тези книги — казах аз. — Тя пише за детектив, болен от неврофиброматоза, който обикаля Сан Франциско с качулка на главата.
— Невероятни книги са — заяви той и изглеждаше доволен, че имаме еднакъв литературен вкус. — Той е като мъжа-слон и никой не го обича. Всички го отхвърлят и не би следвало той да дава и пукната пара за когото и да било, но не е така. Той помага на хора в беда, докато останалите стоят безучастно.
— Тя пише по две книги на година — отбелязах аз. — Ще ги получаваш веднага след като излизат от печат.
— Последното нещо е…позволено ми е да имам сметка за пари в брой. Ще искам малко пари за сладки, дъвки и от време на време за сиренки.
Накрая се беше превърнал в такова жалко чудовище.
— Парите ще са проблем — възрази Лори.
— Не искам много. Четирийсет-петдесет долара на месец. И не вечно, а докато е справедливо. Животът тук без пари е като ад.
— Когато обясним защо сме тук — казах аз, — ще разбереш защо не можем да ти дадем пари. Но съм сигурен, че ако сме дискретни, можем да уредим трето лице да ти праща периодично някаква сума.
Лицето му светна.
— Еха-а, това ще е супер. Когато четеш Констанс Хамърсмит, е добре да имаш и бонбони „Хърши“. Деформираният детектив с качулката беше луд по шоколада. И по клавесина.
— Не можем да ти донесем клавесин — предупредих аз.
— Това не е проблем. Така или иначе, не съм музикално надарен. Само това, за което вече се споразумяхме — то ще промени живота ми. Животът тук е толкова… ограничен. Не е правилно да имаш толкова много лишения и толкова малко удоволствия. А как се държат с мен! Ще кажеш, че съм убил хиляда човека.
— Ти наистина уби няколко — припомни му Лори.
— Но не хиляда — възрази той. — А и върху онази стара дама се срути съдът. Не съм искал да я очистя. Справедливото наказание трябва да е пропорционално на престъплението.
— Де да беше така — казах аз.
Пунчелино се наведе напред, изтрака с веригите, сложи ръце на масата и каза:
— Е, умирам да разбера. Защо сте тук?
— Синдактилия — отговорих аз.
55
Синдактилия.
Така го стресна тази дума, сякаш му бях ударил шамар. Затворническата му бледност мина през нюансите на сметаната, на млякото, чак до тебешира.
— Откъде знаете за това? — попита.
— Родил си се със сраснали пръсти на левия крак — казах аз.
— Копелето ви е казало, нали?
— Не — отвърна Лори. — Научихме за синдактилията ти преди седмица.
— Три пръста на дясната ти ръка са били сраснали — казах аз.
Той вдигна ръце и разпери пръсти. Хубави ръце, добре оформени, въпреки че в момента трепереха ужасно.
— Само кожата беше сраснала, не и костите — възрази Бизо. — Но той ми заяви, че нищо не може да се направи, че ще трябва да живея с това. Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха като реки. Той закри лицето си с ръце. Погледнах Лори. Тя кимна. Дадохме му време. Трябваха му няколко минути.
Зад прозорците небето беше потъмняло, сякаш някакъв небесен редактор беше съкратил деня от три действия на две, като беше елиминирал следобеда и беше съединил сутринта със свечеряването.
Не знаех какво мога да очаквам от Пунчелино, но тази мъка определено не беше в списъка ми. Гледката ме разтърси.
Когато вече можеше да говори, показа мокрото си лице.
— Великият БИЗО…ТОЙ ми каза, че походката ми, накуцвайки заради петте сраснали пръста, ми дава естествено предимство като клоун. Ходил съм бил „автентично“.
Пазачът на прозорчето гледаше с любопитство, без съмнение удивен да види жестокият убиец да плаче.
— Хората не виждаха крака ми, а само смешната ми походка. Но виждаха ръката ми. Не можех постоянно да я държа в джоба.