Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— А какво се случи с истинския ти?
Не разбрах какво ме пита. После осъзнах, че „истинският ти“ е загубеното бебе на мама и татко.
— Шарлин имала голяма плетена чанта — отвърнах аз. — Увила мъртвото бебе в меко бяло одеялце, пъхнала го вътре, изнесла го от болницата и го занесла при свещеника.
Шарлин се обърна към Пунчелино:
— Аз съм баптистка по рождение и възпитание; това е едно от миролюбивите вероизповедания. Още като момиче ходех на църква всяка неделя и бях по-добре облечена, отколкото в събота вечер. Семейството ми обичаше да възхвалява Бога в песни. Ако свещеникът ми кажеше, че съм сгрешила, бих го послушала, предполагам. Ако се колебаеше, съчувствието поглъщаше обективността му и го размекваше. Църквата ни си има собствено гробище и ние със свещеника намерихме едно подходящо ъгълче за бебето на Мади. Погребахме го с молитва само двамата и след около година купих малка надгробна плоча. Когато нещо ме измъчва, нося цветя и му разказвам какъв достоен живот води и какъв добър брат беше станал Джими.
Бях отишъл в това гробище с мама и татко и бях видял надгробната плоча — обикновен дебел пет сантиметра, гранитен правоъгълник. Думите, издълбани в него, бяха: „Тук лежи бебе Т. Господ го обичаше толкова много, че побърза да го вземе при себе си.“
Може би е от заблудена свободна воля или просто глупава гордост, но всички живеем с убеждението, че сме в центъра на събитията. Малко са моментите, които ни разделят от егото ни и ни карат да видим голямата картина, да осъзнаем, че събитията са един гоблен, в който всеки от нас е просто нишка в живата плетеница; и все пак всяка нишка е важна за целостта на тъканта.
Когато застанах пред надгробната плоча, такъв момент ме грабна като приливна вълна, издигна ме, преобърна ме и ме върна на брега — почитащ неописуемата сложност на живота и смирен към неразгадаемите загадки.
58
Сух мраз превърна снежинките в гранули. Тропаха по прозорците като духове на жертви на затворниците, търсещи вниманието им.
След като Шарлин му разказа за случилото се някога и се върна в коридора, Пунчелино се наведе към мен и ме попита с очевидна искреност:
— Питаш ли се понякога дали си истински?
Този въпрос ме изнерви, защото не го разбрах и защото се опасявах, че ще ни отведе до някоя налудничава повърхност, от която нямаше да можем да отправим молбата си безопасно.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш какво имам предвид, защото никога не си се съмнявал, че си истински. Понякога, когато се разхождам по улицата, никой не ме забелязва и съм сигурен, че съм станал невидим. Или се събуждам през нощта, убеден, че няма нищо отвъд прозореца ми, само мрак, вакуум. И се страхувам да дръпна завесите, и да погледна, страхувам се, че ще видя идеална празнота. И като се обърна, стаята също ще е изчезнала и ще заплача, но няма да мога да издам никакъв звук. Ще се нося, без да мога да докосна нещо, без да мога да вкуся или да помириша, глух и сляп. Светът — сякаш никога не е съществувал. Аз — без тяло, което да чувства, без сърце, което да усетя. Но без да мога да спра мислите си. Гневни и безумни мисли за това, което нямам, за това, което искам, за това, което имам, но не искам. Как аз съм никого за когото и да било, и никой не е нищо за мен. Никога истински и въпреки това всички тези спомени, тези кипящи, упорити, омразни спомени.
Отчаянието идва, когато надеждата си отиде. Яростта; активизирано отчаяние, мощно в действията си, крайно дръзко. Той ми обясняваше как всичко, което беше научил — от оръжията и експлозивите до немския, от законите до норвежката граматика, е научил от отчаяние, сякаш с трупането на знания ще се сдобие с реалност. И след всичко това продължава да се събужда през нощта, убеден, че отвъд прозореца се простира поглъщаща празнота. Беше отворил врата към себе си и това, което се виждаше, беше тъжно и ужасяващо.
Думите му казваха повече, отколкото той самият осъзнаваше. Беше ми показал, че и след най-дълбокия самоанализ, на който беше способен, той продължаваше да не осъзнава най-важното — той все още живееше в лъжа. Той ми се показа — и на себе си също — като съмняващ се в собствената си реалност и затова и в смисъла на съществуването си. Всъщност той се съмняваше в съществуването на света и само за себе си вярваше, че е истински.
Нарича се солипсизъм и дори сладкар като мен знаеше какво е: теорията, че само съществуването на аза може да се докаже; изключителна замисленост и задълбочаване в чувствата и желанията на отделния индивид. Той никога нямаше да се види като нишка от гоблена. Той беше вселената и всички ние бяхме неговите фантазии; да бъдем убити или не, нямаше реални последици за нас или за него. Този начин на мислене не е започнало като лудост, макар че може да приключи като безумие. Този начин н мислене започнал като избор — преподаван е като философия, заслужаваща внимание в най-перфектните вселени, който го направил по-внушителна фигура, отколкото, ако си останеше бедно момче, доведено до лудост от обстоятелствата.