Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Изглежда няма да можем да се освободим от компанията на Дюбрюл — каза нервно той, подавайки й ръка, за да я придружи до кабината. Тя постави ръката си върху неговата и тръгна без коментар, последвана от Бруно.
Изглежда предупреждението на Филип бе напълно валидно. Едва успяха да затворят вратата на кабината след себе си, и три стрели се забиха на палубата. Като чу виковете на екипажа Люсиен бутна Карес на пода. Грабна една пушка от стената и се премести до едното малко прозорче. Другото вече беше заето от Филип.
— Стой долу, скъпа! — извика Люсиен, а през това време дъжд от стрели се изсипа върху кораба откъм гъстата растителност на брега.
Карес лежеше с глава върху една чанта и с ръка около врата на Бруно, който усещаше опасността. Тя се опита да се бори със сковаващия я ужас, обземащ я заради виковете и стоновете на хората от екипажа, които бяха ранени и умираха отвън, на палубата. Мисълта за Доминик и Фантин, намиращи се на долната палуба, беше ужасяваща. Тя слушаше отчаяните заповеди на Куито, който караше останалите живи роби да гребат по-бързо, за да могат да се включат в спасителното течение. Можеше само да се надява, че жените са намерили добро прикритие. В кабината отекваха само звуците от изстрелите на мъжете и тези от зареждането на пушките, след всеки изстрел.
Изведнъж на Карес й хрумна, че може да се бори много по-успешно със страха си, като върши нещо, отколкото ако лежи на пода. Тя остави Бруно и се насочи към мястото, където бяха окачени пушките. Изправи се за момент и свали единствената останала пушка и рог с барут. Бързо я зареди и, движейки се приведена, се насочи към мястото, където стоеше Люсиен. След като той стреля и се наведе да зареди тя му подаде заредената пушка, която бе свалила от стената, взе от ръцете му празната пушка и се зае със зареждането й.
— Прекрасно, скъпа моя! — каза той и усмивка на възхищение премина през устните му, преди да се обърне пак към прозореца.
Карес се стремеше да зарежда колкото може по-бързо, като така загуби представа за времето в разгара на битката за оцеляване и почувства, че страхът й намалява. Странно спокойствие я обзе, като й позволи да се отдаде изцяло на отговорната задача.
След известно време, което изглеждаше цяла вечност, корабът заплува все по-бързо, което им показа, че трябва да са хванали могъщото течение на Мисисипи. С помощта на реката скоро щяха да бъдат извън обсега на индианците.
— Да не си ранена? — попита Люсиен, като се извърна от прозореца и погледна към мястото, където седеше тя, с рог с барут в скута си и сажди по бузите. Сламената й шапка лежеше смачкана на пода.
— Свърши ли? — отвърна тя и се облегна на стената.
— Засега, но не трябва да си позволяваме да спираме по пътя. Страхувам се, че няма да можем да се отбием в имението Бон Шанс — каза той с тъжен, но твърд поглед. — Ако са нападнати, ние не можем да им помогнем. Твърде уязвими сме. Дори няма да имаме възможност да намалим скоростта, за да видим как стоят нещата. В никакъв случай не трябва да изпускаме течението и да плуваме близо до брега. Съжалявам, скъпа.
— Прав си, знам — рече тя с въздишка и избърса с ръка очите си, решена да не допуска сълзи.
Можеше само да се моли Ивон и Пиер вече да са потеглили за Нови Орлеан.
— Ако, на път за вкъщи от Сан Рьогре не бях забелязал следите по дигата, ако не бях се притеснил и не бях внимавал, щях да попадна право в капана. Мога само да се надявам, че надзирателят и хората ми са добре. — Филип размишляваше на глас, седнал изтощен върху обърнат варел.
— По-добре да видя какво става на палубата — отговори Люсиен и се насочи към вратата.
— Чакай! Идвам с тебе — скочи на крака Карес. Тя го последва на палубата, където лежаха телата на двама роби, потънали в локва кръв. Почувства, че й се повдига и изтича до парапета, където повърна в бурните води на реката.
— Върни се вътре, скъпа. — Люсиен застана до нея и избърса устата й с носната си кърпа, след като тя свърши. Извади от джоба си сребърен флакон, отвори го и го поднесе към устните й.
— Добре съм — промълви тя, след като пое голяма глътка от брендито и изчака да затопли и успокои стомаха й. — Трябва да проверим дали Фантин и Доминик, са добре, а също и Бланш.
— Моята храбра, упорита лилия! Толкова много сила в такова крехко тяло! — прошепна той, като изтри с нежност една сажда от бузата й.
В черните му очи се четеше възхищение и желание към нея. За него тя никога не е била по-красива, отколкото в този момент, изправена, с решително вдигната брадичка, с изпокъсана и измачкана рокля, с разбъркана руса коса, с черни сажди и следи от сълзи по бузите.