Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
19.
Нямаше представа какво я събуди. Люсиен дишаше бавно и отчетливо до нея. Стаята бе тъмна, като се изключи светлината от нощната лампа на масичката, до леглото.
И тогава Карес чу това, което я бе събудило. Музика. Клавесинът в салона свиреше толкова тихо, че би си помислила, че си въобразява, но колкото по-дълго слушаше, толкова повече се убеждаваше, че е истина. Тя се опита, но не можа да го изхвърли от съзнанието си. Някой искаше да я накара да мисли, че призрак обитава тези стаи и по този начин да я отстрани. Но те грешаха, помисли си ядосано. Тя реши да я хване на местопрестъплението, понеже бе сигурна, че знае кой дирижира този фарс.
Измъквайки се от леглото, без да събуди Люсиен, наметна халата си и на пръсти прекоси стаята. След като отвори вратата на кабинета, чу музиката по-ясно и се увери, че идва от салона. През високите френски прозорци светеше луната, което й позволи да прекоси кабинета лесно и да стигне до вратата на салона. Застанала до нея, тя заслуша тъжната мелодия — любовна песен, често изпълнявана във Версай. Ако музикантката възнамеряваше да я изгони от Сан Рьогре, или да разстрои психиката й като на предишните две господарки, тя грешеше.
Поемайки дълбоко въздух, Карес бавно натисна дръжката. Бавно надникна вътре, опитвайки се да види кой седи зад клавесина и изнася среднощния концерт. Стаята обаче беше тъмна. Виждаше само силует в някаква белезникава дреха и поток черна коса.
Разкъсвана от нерешителност, Карес стоеше до полуотворената врата и се опитваше да събере смелост, за да се изправи лице в лице с музикантката — фантом. Тя стигна твърде далече, мислеше Карес. Този момент може би бе единственият й шанс да свали маската от персоната, която полагаше всички усилия да я накара да мисли, че духът на Аурора все още населява тези стаи.
Тя бутна вратата и се плъзна в салона, разколебана за момент от мрака. Някой бе спуснал завесите и те закриваха лунната светлина. Единственото осветление идваше от тройния, сребърен свещник, поставен на масата зад свирещия. Движейки се бързо, тя пресече стаята и застана до високата фигура с дълга черна коса, облечена в бял халат.
— Ти дойде при мене — тихо й промълви гласът, оставяйки я занемяла от учудване.
Гласът не беше женски, а съвсем мъжки.
— Кой… кой сте вие? — едва изрече Карес, докато фигурата бавно се обръщаше към нея.
— Сигурен бях, че ако свиря ти ще дойдеш при мен.
— Филип! Това си ти! — въздъхна Карес с облекчение и удивление.
Той стана от мястото си. Облечен бе в халат, без напудрената перука, със собствените си коси, които се спускаха дълги и тъмни по раменете му.
— Не можах да заспя и дойдох тук. Скъпа, можех само да се надявам, че ще ме чуеш и ще дойдеш — каза той, а тесните му кехлибарени очи блестяха с онова странно, лъстиво желание, което Карес бе забелязала и преди в погледа му.
— Не, ти не разбираш — запротестира тя, когато той се приближи до нея.
— Не е необходимо да се преструваш, скъпа — каза Филип, понечвайки да погали косата й, която падаше свободно по раменете. — Такава рядкост, какъв цвят!
— Моля те, не искам да те нараня, но мислех… мислех си… — Карес бе неспособна да продължи. Какво би могла да каже? Да признае, че го е помислила за призрак или за Доминик, преструваща се на духа на Аурора? Ще прозвучи налудничаво.
— Ти си срамежлива, разбирам. Тя също бе срамежлива — продължи той, като погали косата й и ръката му се спусна към бузата й.
— Не! — противопостави се Карес и протегна ръка, за да отблъсне неговата, но той я улови и вдигна към устните си.
— Преча ли? — откъм вратата се чу студен, горчив глас.
Карес се обърна, без да може да изтръгне от гърлото си нито звук. Люсиен стоеше, привел рамене и наблюдаваше с пламнал поглед, който я изпепеляваше със силата на болката и мъката му. Тя направи няколко несигурни стъпки към него, ръката, която Филип бе понечил да целуне, висеше като отсечена.
— Изглежда си въобразяваш нещо относно жена ми, Дюбрюл — каза Люсиен, а гласът му, въпреки, че беше нисък и под контрол, бе студен и рязък.
— Не е това, което изглежда! — изрази протеста си Карес, като се приближи и застана пред него.
— Върви в спалнята! — нареди той с глас, който не позволяваше възражения. — Ще дойда след минута.