Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— С Александър Борисович ще поемем случая — засега, тъй да се рече, в предварителните детайли, ще разговаряме, ще маркираме; после ще минем на живо. Трябва да започнем от Чуркин, той е доста лабилен тип, но иначе даже се чудя какво търси в тази компания. Така че ще направим план…
— Добре, действувайте. Няма нужда нищо да докладвате, Семьон Семьонович, направо почвайте. Само че още не пускайте Саша навън, че наистина ще трябва да му търсим ковчег. И теб, Василий, не съм те забравила. Бързо на „Петровка“, жив или мъртъв да изясниш защо този Транин е на свобода и кой е замесен във фалшифицирането на компютърните данни. Не се муси, има още. После ще намериш Грязнов и ще получиш от него останалите инструкции…
— Само ми е до компютъра сега — подхвърли Романова, когато Монахов тръгна, — ама не ми се ще момчето да затъва в цялата тази кал. А с тебе, Константин, ще трябва да се разберем. Всъщност затова съм тук, ти си ни майстор на дипломацията. Аз лично ще поема Красниковски и Гончаренко, ще работя с мои информатори. От колегите вече ме е страх.
— Да, знаеш ли, грехота е да намесваме такива свестни момчета в тази мръсотия. На тях може и да им се размине. Но на нас с тебе — не.
38
„Скъпа моя! Ти си съвсем спокойна. Не те е страх от никого и от нищо. Твоите мускули са отпуснати, дървената седалка ти е много удобна, топлина се разлива по цялото ти тяло, мозъкът ти потъва в лека дрямка…“
Ирина половин час си повтаря тези заклинания, както учи науката за автотренинга, и само от време на време поглеждаше през прозореца гарите, на които не спираха: Лос — Перловска — Тайнинска… Първа спирка — Митишчи. Ирина искаше да слезе, да се върне, докато не е станало късно. Замислила е нещо неизпълнимо и толкова я е страх, това не е сцената, където си пред очите на всички — тук се срещаш с подлостта очи в очи… Тълпи слизаха от влака, а откъм платформата се блъскаха онези, които щяха да пътуват към Загорск. Тя се върна на същата пейка, където се беше освободило място до прозореца. Продължиха без спирки до Пушкино: Подлипки — Тарасовка… Тя отвори разписанието, с което се беше снабдила на гарата. От Пушкино тръгва влак за Москва пет минути след като нейният влак спре там. Но трябва да устои на изкушението, не бива да слиза в Пушкино, много е срамно пред всички — пред Саша, пред Меркулов, пред самата себе си. „Гара Пушкино; следваща спирка…“ Тя затвори очи, а влакът не щеше и не щеше да тръгва — минута, две, три… Или може би така й се струваше, да, разбира се, само внушение, ето, продължаваме, на всеки пет минути спирка, хайде по-бързо, по-бързо… „Акушинска“ — съобщи равнодушният глас. Ирина си взе папката с нотите, чантата с касетофона и тръгна да слиза. Това е както на изпитите — вземеш ли веднъж въпроса, вече не е толкова страшно, дори и да си доста несигурен, просто трябва да си спомниш всичко и да го подредиш.
Да, тя е учителка по музика, пристигнала е от Рига, не й стигат парите, а си пада по хубавите дрехи, затова дава уроци, намерила си е ученичка; вярно, доста път е, но нищо, казали са й, че от гарата не било далече, десетина минути. Няколко пъти попита за посоката, добре, че е събота, вечерта е топла и много хора са навън. Улица. „Горска“ ли? Ей точно там, дето почва горичката, те са три вили общо. Прокурорската ли? Последната, в гората, над рекичката. Там има караулка и охрана, другарко. Да, знам, предупредени са за моето, идване.
Тук някъде са залегнали момчетата на Слава Грязнов, те вече я виждат, разбира се, веднага ще докладват, че към вилата на Зимарини се е запътила непозната гражданка, видът й никак не е виладжийски; описание, особени белези… В Москва, на „Проспекта на мира“, сигурно вече я търсят, може би има заповед за задържането й, бързо да отмине опасната зона.
Висока ограда с медна табелка „Зимарини“. Погледна към небето, сякаш щеше да й е за последно: горе се носеше весело пухкаво облаче, по проводниците бяха накацали птици като нотни знаци по петолиние, тя може дори да изпее мелодията: до-ре-ми, до-ми-горно до, си-ла-ла-сол, стана като една песен на Окуджава: „Господа юнкери, къде бяхте вие…“ Но птиците свършиха, с тях секна и мелодията. Ирина решително натисна звънеца.