Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Документите.
Не разбра откъде идва гласът, но на оградата се открехна малко прозорче, сега от него ще се подаде царствена ръка и ще хвърли батистена кърпичка в знак на любов и покана за будоара. Не, Ирина нито си помисли, нито можеше да си помисли нещо подобно, тя само си повтаряше: „От нищо не те е страх, мускулите ти са отпуснати…“ Подаде на прозорчето паспорта си и след секунди чу:
— Ирина Генриховна Фроловска.
— Да — едва промълви към дървената ограда, защото до прозорчето можеше да стигне само с ръка. В същия момент разбра, че гласът не се обръща към нея, защото по високоговорителя чу приглушен женски глас:
— За мене е.
Ирина влезе през портата, която се отвори сама. Към вилата водеше пътечка, посипана с чакъл, непристъпен зид ограждаше къщата от три страни и се врязваше в рекичката, която служеше за естествена ограда. Ирина лепна на устните си съвсем лека усмивка и тръгна към вратата на къщата, а токчетата й затъваха в ситните камъчета. Заоглежда се наоколо уж с възхищение от красотата и поддържането на вилния имот на главния прокурор на Москва, а всъщност се опита да запомни колкото може повече за разположението на къщата и градината. Огледът я смути, това беше истинска крепост, от която човек можеше да се спаси само с плуване. Ако откъм реката няма още една караулка.
Масивната врата на къщата се отвори и на прага застана мадам Зимарина в тънък халат, под чиито леки дипли прозираше загоряла плът, прикрита само с триъгълничето на дантелени бикини. Ирина очакваше да види хубава жена. Но Валерия Зимарина беше предизвикателно красива и Ирина усети остра ревност да разкъсва всяка нейна клетчица. Но междувременно вече чуруликаше — весело, непринудено и дори малко кокетно, та лицето й придоби онзи вид, заради който като малка я наричаха „лиска“:
— Добър ден. Ирина се казвам. Идвам за уроците по музика, Вера Степановна ме праща.
Валерия не бързаше с поздрава, тя огледа гостенката от главата до петите с безцеремонно преценяващо око, очевидно остана доволна, изсмя се:
— Радвам се, че дойде. Тук сама ми е много скучно. Дай жакета да го закача. Това щатско костюмче от „Берьозка“ ли е? Какво мъкнеш в тази тежка чанта?
— Касетофон със записани уроци, Валерия Казимировна, ако ме одобрите…
— Одобрих те — подсмихна се пак Зимарина, — обаче никакви Казимировни, просто Лера. Значи си от Рига, а?
— Там съм от три години, иначе съм живяла все в Москва. Имам два месеца отпуска, но ако си намеря работа, ще остана.
— Както виждам, не си омъжена — Валерия посочи дясната й ръка.
— Не! — остро отговори Ира — защото много й се искаше да е омъжена за Саша Турецки. Но й се стори, че в очите на Валерия проблесна одобрение.
— Консерватория ли си завършила?
— Да, московската. Концертмайстор съм, но не ми стигат парите и си докарвам с допълнителни уроци.
Валерия я прегърна през раменете и я поведе към хола, където Ирина видя „Стейнуей“, мечтата на всеки пианист, и дъхът й спря. Домакинята сложи на малката изящна масичка бутилки пепси и уиски, наля, без да пита за съгласието на гостенката. На Ирина й се пиеше и уиски, и пепси — и за отпускане на нервите, и за разхлаждане.
— Но и аз не съм богаташка, да знаеш. Не мога много да ти плащам. По петдесет на ден — става ли?
— На ден ли? — учуди се Ира. — Обикновено таксата ми е петнайсет рубли на час, а урокът е два часа. Така е най-удобно за ученика.
Беше й много приятно да говори истината и да не изневерява на себе си — но задълго ли? Забеляза, че Валерия пресмята нещо наум, сигурно обмисля да не се мине. Ирина вдигна чашата с пепси, пи няколко глътки.
— Извинете, жадна съм, навън е доста горещо.
— За срещата ни — каза най-накрая Валерия. — И да пием брудершафт, че май много те затруднява да минеш на „ти“, както виждам.
Ирка нямаше никакво желание да пие брудершафт с нея, взе да се оправдава: че й е неудобно, че не е свикнала да говори на „ти“ с по-възрастни, не-не, знае, че разликата им е съвсем малка, но все пак… Валерия обаче беше промушила вече ръката си с чашата под мишницата на Ирина, отпи от уискито, лепна устни на нейните и се опита с език да отвори стиснатите до болка зъби на гостенката. Ирина се смрази от отвращение и искаше да се отдръпне, но Валерия се изсмя по своя си начин и продължи преспокойно:
— Добре. Предлагам ти по петдесет на ден и няма нужда да пътуваш напред-назад, ще останеш тук някоя и друга седмица, после ще видим.
Ирина беше възвърнала вече душевното и телесното си равновесие и сега трябваше да отговори така, че да не провали замисъла си — тя каза съвсем тихо, но все още в пълно съответствие с истината: