Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Моля за извинение, нищо не разбирам — какво става? — обади се с отпаднал глас Мойсеев. — Май направих ужасна глупост, която на всички… по-точно на Ирина може да й излезе през носа. Така че ви моля да не изпитвате съчувствие към мен, а както би казал майор Грязнов, направо със сопата… по четирите букви.
— За кое говорите, Семьон Семьонович? Вие пък какво сте се окепазили? — попита Романова и лицето й придоби заплашителен вид. — За кое да ви съчувстваме?
Мойсеев събра цялата си смелост и призна:
— Намерих скъсана лента със записа на един разговор между Турецки и някаква дама, от който подразбрах, че диалогът на Турецки и Бабаянц е бил изфабрикуван…
— Кой не знае!
— Моля ви да ме изслушате, Александра Ивановна. Чак сега се усетих, дамата беше съпругата на Едуард Антонович… Не ме прекъсвайте, много ви моля… Дадох му записа да го прослуша и сега разбирам, че той е познал гласа й.
— Ха, познал! Нали заедно са го измислили! — изсмя се Турецки.
— Не и пак не. Ако бяхте видели лицето му!
— Да не би да има лице! Неговото е сурат, не е лице — не млъкваше Турецки.
— Точно там е работата, че този път имаше лице, и то лице на човек, който изживява голямо унижение. Но както и да е, разбирам, че с посещението си при него извънредно много съм усложнил нещата.
— Нали знаеш — вметна Меркулов, — при шефа се ходи само в два случая.
— Знам, Костя, знам — да се караш и да изискваш — заразмахва ръце Мойсеев, — но…
— Прощавай, Семьонич — докосна Грязнов рамото му. — Случайно дочух, докато търсех моите хора: Сашока спомена нещо за град Караул.
— Да. Валерия е живяла там с първия си мъж и точно по същото време Биляш е командвал лагер за политически в същото градче.
— Добре, защото сред „геройствата“ на въпросния огняр има и покушение върху инспектор от милицията, за което именно си е изкарал политическа присъда, та е отбивал наказанието си в Караул. Може да е някакво историческо име, но е смешно, затова ми направи впечатление. Ето, вижте!
— Интересно какво свързва адашите с Биляш, лека му пръст! — зачуди се Меркулов, след като погледна поднесената от Грязнов справка.
— Кои адаши?
— Те са адаши, Шура — Валерия Зимарина и Валерий Транин. Точно както сте вие с Турецки.
— Остави тези глупости. Но вече наистина си мисля, че тримата са от едно котило. Както виждате, тъкмо моят адаш се сети да провери къде е работил по-рано Биляш.
— Защото му личеше измръзване на ушите. Чух от Клава, че Валерия била живяла зад Полярния кръг, и си помислих, че баш там е мястото да ти измръзнат разни чаркове.
Телефонът, който дълго мълча, внезапно прекъсна размяната на мисли. Олга Меркулова вдигна.
— Търсят вас, Александра Ивановна.
Романова мълчаливо изслуша някого и си записа едно-друго в бележника. Завърши с:
— Благодаря, душице. — Затвори, после се засмя: — Синът ми беше. Още си ми е душица, нищо че е станал мъж за женене. Но това между другото. Значи така, Вячеслав. Моята Птичка Божия е събрал няколко адреса, на които да потърсим Транин. Обърни внимание на последния.
— Видях вече. Ярославската жп линия. Две спирки след вилата на Зимарини. Отивам на „Петровка“, вземам и Горелик, оттам ще координирам действията на момчетата. Първо ще се насочим към този адрес, после ще проверим и другите. Ти, Сашка, по-кротко — нищо че си се докарал като персонаж на Салватор Дали, но може и да те познаят. Ще се погрижим за Ирка. Изчезвам…
— Чакай! Забрави ли, че те помолих…
— Честно казано, забравих, Александра Ивановна. А, да, за „приятеля“. Веднага ще се свържа и ще ви се обадя тук. Междувременно обмислете операцията с Константин Дмитриевич. Все пак изчезвам!
— И сега какво ще правим? — запита се Романова, когато зад Грязнов и Горелик се затвори вратата.
— Александра Ивановна, Костя, тук имам няколко странички „размисли“ — започна Турецки и притеснен погледна Меркулов, — нещо като версия, много подробности се губят, но си спомних това-онова, докато бях в болницата.
— Хайде, чети си на глас творбата, а Константин да слуша и да не иронизира!
— Кой! Аз да иронизирам?! Саша, имало ли е случай…
— А кой го нарича Главен Инспектор по Предлагане на Версии, всичко с главни букви?
— Никога вече, мъжка дума! Слушаме те, Саша.
— Най-интересното според мен е, че всичко си е точно така — рече Меркулов и се смути: — Иронизирам ли?
Романова махна с ръка и пак попита:
— Та какво ще правим? Откъде ще намеря такава армия, че да разнищва едно по едно…
— Не можеш да обхванеш необхватното — стара като света, но истина. Нека се настроим така да не се хвърляме в тези смъртоносни игри, а да локализираме задачата до минимум. Макар че и по този път не е изключено да се хванем гуша за гуша с империи като армията, КГБ, военнопромишления комплекс. Нашата задача е и по-благородна, и по-човешка. Какво най-вече ни притеснява в цялата история? Казвам притеснява, а не интересува? Детето, което трябва да спасим. По тази линия действуваме на пълни обороти, ще кажа дори — наднормено, като имаме предвид съвсем нежелателната намеса на Ирина. Какво мислиш, Семьон?