Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Един много страшен бабишкер. Сервира им ядене. Казвам ти: нищо съмнително.
— Продължавайте наблюдението. Русопепелявата е наш човек, за живота й отговаряш с главата си. Помъчи се при първа възможност да я измъкнеш оттам. Само че тихо-кротко.
„Целуват се… Може би изобщо не е Ирина?“
Меркулов стигна до паметника на космонавтите десет минути преди уговорената среща и зачака, вгледан в групите екскурзианти и туристи — съветски и чужди. „Приятелят“ на Грязнов нарочно беше избрал това място. Още десет минути. Меркулов не се безпокоеше — шпионите са най-точните хора на земята. Когато стрелката на уличния часовник допълзя до осмата минута след точния час, той се поразтревожи, но в същия миг до бордюра спря светъл опел и водачът — още в движение — се пресегна и отвори предната врата на Меркулов.
— Заповядайте, Константин Дмитриевич. По-бързо, моля ви.
Меркулов познаваше това лице, което беше виждал само по телевизията. Младолик, с посребрена прическа — тип „канадска ливада“. Кирин. Генерал-майор от КГБ в оставка, посветил остатъка от живота си на опасна дейност. Сигурно по-опасна от онази, с която се беше занимавал по-рано — сега разследваше престъпната дейност в бившето си ведомство.
— Веднага — отговори Меркулов и непохватно се сгъна на предната седалка, Кирин веднага потегли и Меркулов още не беше нагласил крачищата си между жабката и седалката, когато опелът вече се носеше по „Академик Корольов“.
— Извинявайте, седем минути закъснях, една кола на КГБ ми се лепна още пред къщи. По едно време мислех, че са ме оставили на мира, после гледам, пак ме следват по Звездния булевард. Неприятно ли ви е бързото каране?
— Не — засмя се Меркулов, — газ!
И Кирин даде газ по широката празна улица в посока към телевизионния център, покрай парка Останкино. Меркулов се обърна — в дясната лента бавно пълзеше тролей, а точно зад тях жълтееха халогенните фарове на преследвачите. Меркулов беше сигурен, че са те, колата упорито ги следваше и дори ги настигаше.
— Не се безпокойте, сега ще им избягаме — отговори Кирин на мисления му въпрос и се усмихна: — Само се крепете здраво на седалката.
При Кашенкина поляна зави надясно, леко поднесе към насрещното движение, веднага зави наляво, в пресечката между блоковете, още един ляв завой зад пететажната сграда и по тясната алея — право към тухлената стена, пред която бяха строени боклукчийски кофи. Меркулов зажумя: на такава голяма скорост никакви спирачки не можеха да заковат колата. Но Кирин нямаше и намерение да спира. Точно пред стената сви отново наляво — в един несъществуващ, както се стори на Меркулов, двор; изключи светлините и плътно до стената вляво на първа изпълзя към улицата и спря.
След миг се чу свистене на спирачката и тенекиен взрив — колата на потерята се беше натикала в кофите. Кирин смигна на Меркулов — „това се и очакваше“, запали, включи светлините и отново тръгна, този път със съвсем поносима скорост, в обратната посока.
В движение му подаде ръка, твърда и студена:
— Радвам се да се срещнем.
— Аз също. Слава ми обясни всичко. Каза ми кой сте и какъв сте. Не че някой не знае…
— Защо такива церемонии? Казвам се Владимир. Хайде на име.
— Съгласен.
— Сега ще отидем на едно място и ще поприказваме. Там няма да ни пречат.
Кирин се повъртя още малко из затънтените улички, убеди се, че никой не ги следи, върна се в посока към ВДНХ и отведе Меркулов до едно подземно заведение с надпис „Кооперативна обществена тоалетна“. Меркулов реши, че генералът е на зор, но Кирин му кимна: насам, насам — и тръгна към табелата „Директор“. Домакинът на заведението посрещна най-приятелски о.з. генерала и поведе гостите към друго помещение с тихо жужащи климатици, което за най-голямо учудване на Меркулов се оказа малко и вероятно нелегално ресторантче. Продължиха след директора и влязоха в едно сепаре.
— Нямаме музика, но кухнята е чудесна — обясни директорът на Меркулов и му подаде менюто. — Тук е пицария, италиански ресторант. Имаме лиценз, но сме се разбрали със съвета, че ще започнем първия сезон по-потайно. Страх ни е да не стане навалица. Нали ги знаете нашите тълпи! Затова сме с предварителни резервации… Днес имаме три вида пици. Препоръчвам ви също телешко на грил и спагети. Вина: „Гурджаани“, „Тетра“…
Долови във въздуха желанието на госта и допълни:
— Имаме и водка. Сега ще пратя сервитьорката.
— Аз не пия — заяви Кирин и си наля минерална вода.
— Никак? — учуди се Меркулов.
— Никак — твърдо отговори Кирин.
— Аз пък, с ваше позволение, ще изпия една водка, макар че докторите са ми забранили. И не пушите? Уви. Аз вкъщи лъжа, че съм ги отказал, обаче доста пуша. Както и да е, това няма нищо общо с…